Powered by Invision Power Board


  ОтветитьНовая темаСоздать опрос

> Этногенез болгар, научные статьи и книги, обсуждение
 
Какой компонент больше всего повлиял на современній образ (этнография, лингвистика и антропология) болгар
Славяне. [ 0 ]  [0.00%]
Фракийцы. [ 1 ]  [50.00%]
Протоболгары. [ 0 ]  [0.00%]
Все компоненты повлияли на формирование современного образа болгар (славяне, фракийцы, протоболгары, кельты, эллины, германцы) [ 1 ]  [50.00%]
Всего голосов: 2
Гости не могут голосовать 
киянин
Дата Май 11 2010, 15:05
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



Образуване на българската народност
Димитър Ангелов
(Издателство Наука и изкуство, “Векове”, София, 1971)
http://www.promacedonia.org/da/index.html

(отрывки)

Народността е обаче не биологична, а историческа категория и обстоятелството, че във физическия тип на даден народ има отражение на различни стари и някои вече окончателно изчезнали от историческата сцена етнически групи, не означава, че този народ няма хомогенен облик, че не представлява една монолитна общност. Важно е при характеристиката на дадена народност да се обръща внимание не толкова на антропологичните особености, нюанси и различия, които издават сложния процес на неговото създаване от биологична гледна точка, а да се обръща внимание главно на културно-историческите явления и особености, които определят неговия лик и го представят пред нас като едно завършено цяло. Тъй стои въпросът с различните народи в Европа, тъй стои въпросът и с българската народност. Това е народност славянска — и по своя език, и по своята материална и духовна култура, и по своето съзнание независимо от това, че при нейното изграждане в по-голяма или по-малка степен, дял имат и други етнически елементи. Антропологичната смесица е безспорно важна и заслужава отбелязване и изследване, но не тя е решаваща и определяща. Тя е само една от страните на сложния асимилационен процес, който е довел до образуването на народностите като монолитни етнически общности със свои основни признаци.

(...)

2. ПРЕГЛЕД НА ДОСЕГАШНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ

Въпросът за образуването на българската народност като сложен, многостранен и продължителен процес се поставя пред погледа на изследвачите с цялата му широта едва през последните години. Столетия наред на него е било обръщано малко внимание или пък той е бил схващан твърде опростено. Ако се обърнем към исторически съчинения от епохата на средновековието, а и от по-ново време (XIX в.), ще видим, че единственото, което е занимавало техните автори във връзка с този въпрос, е било да се установи какви са ло произход българите и в какво се е свеждала ролята на различните етнически групи, взели участие в процеса на създаването на българската народност. С други думи, съществувал е интерес главно към един от многобройните аспекти на проблемата за народността, който, разбира се, е твърде важен, но не е единствен и най-съществен. Дълго време е господствувало при това схващането, че българският народ е чисто славянски по произход и че в него няма никакви други примеси от чужди на славянството етнически групи. Това схващане е намерило израз главно в полски хроники от XVI в. [1], в които се посочва, че българският народ е сроден с останалите славянски народи (руси, поляци, сърби и пр.). Гледището за хомогенния, чисто славянски произход и характер на българите е прокарано и в нашите първи исторически съчинения, възникнали в края на XVIII в. Става дума за „История славяноболгарская” на Отец Паисий (1762 г.) [2], за т. нар. „История во кратце о болгарском народе словенском” на йеромонах Спиридон (1792 г.) [3] и за т. нар. „Зографска история” [4], написана пак към това време. И в трите посочени труда, които представляват компилации от по-стари произведения, господствува схващането, че българският народ е напълно еднороден по своя състав. Той е народ славянски, сроден с руси, сърби, поляци и пр. Не съществува според тези най-стари наши историографи никаква разлика по същество между траки, илири, славяни, българи. Това са само различни имена на една обща по своя етнически състав славянска маса, която е образувала нашия народ и нашата държава. Особено характерна в това отношение е „История во кратце” на йеромонах Спиридон, който счита траки, илири, келти, славяни, българи (в смисъл на прабългари — б. н.) за един и същ народ, без да вижда помежду им каквато и да е отлика.
Представата за хомогенния в етническо отношение български народ се нарушава в края на XVIII в. след обнародването на трудовете на немските учени Шльоцер, Тунман и Енгел. [5] В тези трудове за пръв път се прокарва гледището, че „прабългарите” (Urbulgaren), както ги нарича Тунман, заселени на Балканския полуостров през VII в., не са били славяни, а вероятно са спадали към кръга на татарските народи. Ще рече, гледището за чисто славянски произход на българския народ е изоставено, за да се замени с тезата за наличието на два етнически компонента, взели участие в образуването му.
Възгледите на посочените немски изследвачи срещат през XIX в. силна съпротива от страна предимно на руски и български историци и общественици, които продължават да настояват върху старото схващане за напълно хомогенния в етническо отношение произход на българския народ и затова, че и „прабългарите” също са били славяни. Най-последователно развива това гледище Ю. М. Венелин в труда си „Древние и нынешние Болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к Россиянам” [6]. По неговите стъпки вървят П. Бутков, С. Уваров, Г. Кръстевич, Д. И. Иловайски и др. [7] Проучванията предимно в областта на лингвистиката, извършени в течение на XIX в. от различни изследвачи, опровергават обаче окончателно „славянската теория” за прабългарите и доказват, че по своя етнически произход и облик те са се различавали съществено от славяните. В такъв смисъл се изказват П. И. Шафарик в труда си „Славянские древности” (1837 г.), М. Дринов в студията си „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на неговата история” (1869 г.), К. Иречек в своята „История на българите” (1876 г.) и др. Заслужава да се отбележи, че изследвачите спорят помежду си относно това, какви точно по етническа принадлежност са „прабългарите” (според едни те са угро-фини, според други — турци, според трети — хуни и татари и т. н.). Налага се обаче със сигурност общото мнение, че те не са били славяни. В такъв смисъл научната историография през XIX в. окончателно отхвърля гледището за единния в етническо отношение произход на българския народ, като установява в него наличие и взаимодействие на два компонента — славяни и прабългари. Изясняването на този въпрос, възникнал за пръв път в края на XVIII в., е преминало, както се вижда, през различни етапи.
През различни етапи е преминала историографията и по въпроса за етническата същност на траки и славяни. На първо време е господствувало убеждението, че траките и славяните са един и същ етнос, че помежду им няма никаква разлика, тъй както се е смятало, че няма разлика между прабългари и славяни. Подобно схващане, което е било плод на все още твърде слабите познания върху езика и бита на траките, се споделя от редица изследвачи от XVIII—XIX в., между които важно място заема полският историк Лелевел. [8]
Считало се при това, че славяните са коренно население на Балканския полуостров и в такъв смисъл идеята за тъждествеността им с тракийското население добивала още по-голяма популярност. В духа на писаното от Лелевел са възгледите на такива български историци и общественици от епохата на Възраждането като Г. С. Раковски, П. Берон, Ст. Захариев и др. [9] Постепенно започва да си пробива обаче път схващането, че в етническо отношение траки и славяни не бива да бъдат смесвани и отъждествявани. На това обстоятелство обръща внимание още известният чешки историк П. Шафарик в труда си „Über die Abkunft der Slaven” (1838 г.). С течение на времето този възглед се утвърждава все повече. Решаващ удар върху „славянската теория” за произхода и характера на траките нанася М. Дринов в посочената студия „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история”, както и в обширната си монография „Заселение Балканского полуострова славянами” (1872 г.). [10] В тези два труда, написани въз основа на богат изворов материал, доводите за етническа общност между траки и славяни са отхвърлени убедително. Доказано е, че славяните не са коренни жители на Балканския полуостров, а са дошли там значително по-късно от местното трако-илирийско население. Възгледите на М. Дринов по този въпрос са възприети напълно в „История на българите” на К. Иречек (1876 г.). По-късно изследвания върху произхода, езика, историята на траки и илири (на В. Томашек, Г. Кацаров, Д. Дечев и др.) дооформиха доказаната вече от М. Дринов тема, че в етническо отношение „славяни”, „траки” и „илири” представляват различни групи и не могат да бъдат отъждествявани. По такъв начин въпросът за траките (и отчасти за илирите) като трети компонент в изграждането на българската народност наред със славяните и прабългарите може да се счита за окончателно изяснен.
Установяването на три различни етнически компонента, взели участие при образуването на българската народност, поставя пред научните изследвачи вече един друг въпрос, а именно в какво се свежда относителният дял на всеки един от тези компоненти, каква е неговата роля при изграждането на тази народност. Схващането, че в това отношение славяните имат най-голямо значение, не се оспорва от никой сериозен изследвач. Това схващане е изразено в трудовете на най-известните наши историци, работили след освобождаването на България от турска власт, като В. Н. Златарски, П. Мутафчиев и др. Възприето е това схващане и в нашата нова, марксическа историография. [11] Опитът да се надцени ролята на прабългарите, характерен за отделни трудове [12], излезли главно през периода между Първата и Втората световна война, може да се счита понастоящем за напълно опроверган. Разбира се, прабългарите имат немалък дял в изграждането на нашата народност, но няма съмнение, че те са се претопили изцяло сред славянската маса, като са оставили само незначителни следи.
Все още значителни различия съществуват сред историческата наука обаче по въпроса за ролята на балканския субстрат (т. е. на траките и отчасти на илирите). У някои изтъкнати наши историци (като М. Дринов и В. Златарски) преобладава схващането, че тази роля е била малка и че в по-голямата си част трако-илирийският елемент при идването на славяни и на прабългари на Балканския полуостров е бил изчезнал. [13] Воден от това разбиране, В. Н. Златарски, разглежда в т. I, ч. 1, на своята „История на българската държава през средните векове”, София, 1918 г. (и т. I, ч. 2, София, 1927 г.), образуването на българската народност като резултат само от сливането на двата етнически компонента — славяни и прабългари — в едно цяло, без да вземе пред вид каквото и да е участие на траките. [14] Подобно схващане, макар и не толкова абсолютизирано прозира и в „История на българския народ”, т. I, на П. Мутафчиев. [15]
9. Срв. М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, с. 68 сл.; К. Иречек, История на българите (бълг. превод под ред. на В. Н. Златарски), София, 1929, с. 44 сл.; Н. С. Державин, История Болгарии, I, с. 169. Освен Лелевел тезата, че траките са славяни, макар и с известни нюанси, се поддържа от руските историци А. Д. Чертков, Савельев-Ростиславич, архиепископ Филарет и др. През по-ново време неин застъпник е Г. Ценов. Срв. главно работата му : Die Abstammung der Bulgaren und die Heimat der Slaven, Berlin—Leipzig, 1930.
Напротив, у други изследвачи на нашето минало, като се започне от К. Иречек и неговата „История на българите”, на ролята на балканския субстрат е отделено място и значението на траките във формирането на българската народност се признава. [16] Заслужава внимание в това отношение уводът на Й. Иванов към книгата му „Българите в Македония”, където четем, че „в славянската стихия на Балканите тече значителна струя кръв на трако-илирските староселци” [17]. Тенденцията да се търси и разкрива ролята на балканския субстрат в изграждането на българската народност получи нова подкрепа в резултат на направените през последните години антропологически проучвания върху типа на българина и особено след излизането на книгата на М. Попов, посветена на този въпрос. [18] Може да се каже, че понастоящем едва ли има вече съмнение, че балканският субстрат (траките) като един от компонентите при образуването на българската народност не може повече да се пренебрегва и че на него трябва да бъде отделяно нужното внимание, без, разбира се, ролята му да се надценява. 15. София, 1943 г. Срв. по-специално с. 58, където Мутафчиев говори за голямото обезлюдяване на Балканския полуостров в резултат на нашествията на хуни, авари и славяни. Все пак той приема, че са останали известни елементи от старото население, което впоследствие се смесило със славяните (с. 80). 16. Срв. по-специално с. 73 сл., където Иречек засяга, макар и бегло, въпроса за остатъците от траки и илири на Балканския полуостров и за постепенното им сливане със славяните. 18. М. Попов (в сътрудничество с Г. Г. Марков), Антропология на българския народ, т. II, Физически облик на българите, София, 1959, въз основа на направените проучвания приема важната роля на тракийския субстрат при изграждането на българската народност. Вж. и Ц. Кристанов, Към въпроса за етногенеза на българския народ, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 3, с. 35 сл., и В. П. Алексеев — Ю. В. Бромлей, К изучению роли переселения народов в формировании новых этнических общностей. Сов. этнография, 2, 1968, с. 37 сл.



PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 11 2010, 15:10
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



ГЛАВА ВТОРА. Славяни и прабългари

1. ПОЯВА НА СЛАВЯНИТЕ И ПЪРВИ НАПАДЕНИЯ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

В края на V и началото на VI в. при така създадената пъстра етническа обстановка започват нападенията на славяните в Балканския полуостров. С появата на славянските племена и постепенното им заселване в балканските земи настъпва решителен прелом в етническите взаимоотношения и се поставя началото на изграждане на. българската народност като резултат от два последователни асимилационни процеса. Поради това въпросът за славянските нашествия на юг от Дунав и за заселването на славянските племена в пределите на Византийската империя и в днешните български земи заслужава най-голямо внимание.

Известно е, че в продължение на столетия славяните, които спадат към индоевропейската езикова и етническа общност, са живеели в една обширна област, простираща се приблизително между Карпатите, Балтийско море и басейните на реките Одер, Днестър и Днепър. Това е т. нар. „славянска прародина”, за чиито граници все още се спори и които, както изглежда, не са били твърде устойчиви и са се променяли често вследствие натиска на съседни племена и извършващите се постоянни миграции и преселвания. [1]

1. По въпроса за „славянската прародина” съществува обширна литература, натрупана в продължение на близо две столетия. От по-новите съчинения заслужават, отбелязване: L. Niederle, Manuel de l'antiquité slave, I, Paris, 1239; същият, Rukоvět slovanských starožitnosti, Pn.ha, 1953; Ст. Романски, Славянска прародина, БИБ, II, кн. 2, София, 1929, с. 64 сл.; С. Б. Бернштейн, Очерк сравнительной грамматики славянских языков, Москва, 1961, с. 52; Lehr Splawinski, O pochodzeniu i praojczyznie Słowian, Posnan, 1946; същият, Konspekt zarizu etncgenezu Stowian, Z polskich studiów sławistycznych, II, Warsza а, Н63; И. Леков, Праславянските наименования на растения (Към въпроса за славянската прародина), Бълг. преглед, год. I, София, 1931, кн. 4, с. 437 сл.; В. И. Седов, Из истории восточнославянского расселения, КСИ А, 104, 1965, с. 3; П. А. Петров, Етнографски елементи на славяно-балто-германска общност, София, 1965, с. 1—193; Ц. Романска, Славянските народи, София, 1969 (с библиографски обзор на с. 288); И. Дуриданов, Географската лексика на старобългарския език с оглед на праславянски (Хиляда и сто години славянска писменост, 863—1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963, с. 213 сл.). Относно последните проучвания на въпроса за славянската прародина и етногенезиса на славянските народи срв. З. В. Удальцова, Советское византиноведение за 50 лет, Москва, 1969, с. 247. Срв. и П. Н. Третьяков, У истоков древнерусской народности, Ленинград, 1970, с. 15 сл.
В „славянската прародина” се е формирал един общ праславянски език [2], изградила се обща в основни линии материална и духовна култура. Общността сред славянския свят е била все пак относителна поради наличието на множество племена, които се отличавали в езиково, битово и културно отношение. Съществуващите различия се усложнявали и задълбочавали и в резултат на разнообразните външни въздействия, идващи от страна на съседни на славяните етнически групи (от германски, балтийски, тюркски, сарматски и друг произход). При това положение не са съществували нито социално-икономически, нито политически, нито културни условия за формирането на една устойчива славянска етническа общност, за създаването на единен славянски народ.

От II в. насам „славянската прародина” престава да бъде основна територия на славянския свят и славяните започват да се разселват от първоначалните си поселища в различни посоки. Един от главните фактори за това преселване е увеличената численост на населението, което предизвиква нуждата от нова земя. Друг фактор е засиленият натиск на други етнически групи върху славянския свят и по-специално голямото раздвижване на съседните на славяните германски племена (готи, гепиди, вандали и др.). Силно раздвижване настъпва по-специално през III в. в територията на днешна Украйна в резултат от нашествията и заселванията на готите, а по-късно на хуните (втора половина на IV в.). Настъпва ерата на т. нар. „Велико преселение на народите”, което е свързано с приток на нови етнически групи, идващи от Азия в Източна и Централна Европа и което засяга пряко обширния славянски свят, разположен в този район. [3]

При разселването си, което продължило в течение на няколко столетия, славяните се насочват в три направления: на запад, на юг и на изток, и съобразно с това се разделят на три големи групи — западни, източни и южни. Това е станало през V—VI в. Първата група — западната, става известна с името венеди, втората група — източната — с името анти, и третата — южната — с името склавини (славини). От данни на писмени извори и археологически находки може да се заключи, че към средата на V в. южната група на разпокъсания в териториално отношение славянски свят е заемала вече една обширна област на север и североизток от река Дунав, която обхващала приблизително териториите на днешна Унгария (тогава провинция Панония), на Румъния и на част от Украйна. Както изглежда, известен брой „славини” е имало в хунския племенен съюз на Атила, за което свидетелствуват някои данни от лингвистичен и етнографски характер. При своето движение на юг славините влезли в досег с редица племена и племенни групи (гепиди, лангобарди, романизовани даки и др.). Между другото те влезли тогава вероятно в контакт и с онази част ог прабългарския етнос, коята се намирала през средата на V в. в Панонйя като част от хунския племенен съюз. Върху славините започнала да оказва влияние доста силно разпространената по това време на север от Дунава римо-византийска цивилизация, както би могло да се заключи главно от данни на археологията. [4]
През VI в. притокът на славянско население към днешна Унгария и Румъния продължил още по-усилено и броят на „славините” в земите отвъд реката Дунав ставал все по-значителен. От едно известие в съчинението на готския писател Йордан (съставено към 552 г.) се вижда, че на запад селищата на славините достигали приблизително до басейна на реките Сава и Драва, а на изток — до реката Днестър. Особено плътно се заселили славини в земите на днешна Румъния (Олтения, Мунтения, Трансилвания, Молдава). [5] За това свидетелствуват както многобройни топонимични названия (на реки, селища и пр.), така и археологически находки на славянски селища и некрополи, разкрити през последните години. [6] Ясно изразеният славянски характер на днешните румънски земи през V—VI в. дава основание на византийския писател Теофилакт Симоката да назовава територията, северно от долното течение на Дунав с името „Славиния” (Σκλαβινία). [7]

Като общо название за заселилите се през V—VI в. на север от долното и средното течение на Дунав плътни славянски маси византийските писатели употребяват името „славини” (Σκλαβήνοι) или „склави” (Σκλάβοι). У западни писатели се среща съответно „sclavini, sclavi”, у арабски писатели Sakalib [8]. Названието „славини” (респ. „склави”) е, както се отбеляза, специфично име за южната група славяни, която станала през разглеждания период непосредствен съсед на Византийската империя и която византийските писатели познавали най-добре.

Наред със „славини” и „склави” у някои византийски и западни (автори от V—VII в. славяните се означават понякога с имената „ски ти” [9] или „гети”. Като „гети” се спoменават напр. в хрониката на Марцелин Комес (от началото на VI в.), както и в съчинението на Теофилакт Симоката, който същевременно употребява и названието „славини”. [10] Употребата на старинни имена „гети” и „скити” е в духа на архаизиращите тенденции на средновековните писатели, които често си служат с названия на вече изчезнали „етноси”, за да обозначават чрез тях нови „етноси” в случаи, че тези нови „етноси” живеят на същата територия или идват от същите места, където някога са се намирали изчезналите вече стари „етноси”.

През V—VI в., както личи от данни на веществени и писмени паметници, заселилите се плътно на север от Дунав славини живеели при условията на пьрвобитнообщинния строй в неговата последна фаза на разложение (т. нар. военна демокрация). Те се делели на множество племена, управлявани от отделни князе, които понякога се съюзявали помежду си, а понякога се намирали във враждебни отношения. [11] Славяните се занимавали главно със земеделие и животновъдство. Те познавали вече ралото с железен наконечник, както и други сечива, необходими за земеделското стопанство. Познавали и редица занаяти. За това може да се съди най-вече от намерените предмети при разкопаване на славянски селища и некрополи. [12] Развити били дърводелството, металообработването, тъкачеството, грън-чарството. Изготвяни били разнообразни земеделски сечива, предмети за облекло и украса, съдове, оръжия и пр. Голямо разпространение имала керамиката, която първоначално работели на ръка, а впоследствие започнали да употребяват и грънчарско колело. За славините е характерна т. нар. керамика „тип Прага”, която е намерена в редица изкопани досега славянски селища и некрополи. [13]

5. Срв. Йордан, Getica, с. 136 (латински текст), с. 72 (руски превод). Докато източната граница, определена от Йордан, а именно реката Днестър, не буди спорове, данните му за западната граница, до която се простирали славяните по негово време, не са напълно ясни и предизвикват различни тълкувания. Срв. E. Скрижнская, О славенах и антах, о Мурсианском озере и о городе Новиетуне, Виз. врем., 12, 1957, с. 3—30; Н. Третьяков, Восточнославянские племена, с. 155. Обстойна литература по този въпрос в посоченото издание на Йордан, Getica, с. 210—218. Срв. и Istoria Romîniei, I, Bucureşti 1960, с. 729 сл.

Жилищното строителство на славяните през тази ранна епоха било още доста примитивно. Жилищата били обикновено полуземлянки, но имало и надземни, ниски, едноетажни постройки, които били градени било от камък, било от глина. [14]
Религията на славяните била политеистична, но вече си пробивала път вярата в един върховен бог, както личи от данните на Прокопий. Силно разпространен бил култът към мъртвите и съществувал доста сложен погребален ритуал. Характерно за славянските погребения е трупоизгарянето, както личи от разкопките на некрополи, а така също и от данни на писмени извори. Под влияние на римовизантийската цивилизация започнал да се разпространява обаче постепенно и обред на трупополагане. Понякога над гробовете били издигани могили. [15]

Независимо от това, че материалната и духовната култура на славяните през V—VI в. била почти еднаква, все пак помежду им се набелязвали известни различия най-вече по отношение на езика. Сред една група славянски племена, която заела западната част от днешна Унгария (провинцията Панония), както и част от днешна Румъния старославянските звукови съчетания tj и dj били преминали вече в звуковете ћ и ђ докато в друга група славяни, разположени в източната част на днешна Унгария и в почти цялата територия на днешна Румъния праславянскиге tj и dj звучали вече като шт и жд. За тези фонетични различия на двете групи „славяни” свидетелствуват редица топонимични названия от славянски произход в днешните унгарски и румънски земи. [16] Впоследствие след заселването на славяните на Балканския полуостров езиковите различия между двете групи се усилили още повече.

По същото време, когато в днешните унгарски и румънски земи се заселвали племената на „славините”, на изток от тях в днешна Украйна се разпростряла многочислената група на т. нар. „анти”. Това е групата на източните славяни, които впоследствие образували древноруската народност. Едно интересно споменаване на антите като съседи на остготите има в посоченото вече съчи не-ние на готския писател Йордан. Става дума за едно сблъскване между анти и остготи през втората половина на IV в., при което бил пленен и убит антският княз Бож заедно със своите синове и боляри. [17] През следващото столетие, както се вижда от описанието на Йордан, антите живеели в непосредствено съседство със „славините” в областта между реките Днестър и Днепър (а Danastro extendentur usque ad Danaprum) [18]. Както изглежда обаче, антски племена са живеели и западно от реката Днестър, по басейна на реките Прут и Серет (т. е. в областите Бесарабия, Молдава, Буковина). Това може да се докаже както от данни на археологията, така и от данни на топонимията (местни имена с типичното за езика на източните славяни пълногласие) [19]. Тези именно анти, които се намирали най-близо до дунавската граница, започнали да предприемат през първата половина на VI в. набези в пределите на Византийската империя.

Данни за антите намираме и у съвременника на Йордан, византийския писател Прокопий. Той отбелязва, че те били „безбройни племена” (ἔϑνη τῶν Ἀντῶν ἄμετρα) [20] и че техни южни съседи били утигурите, които след средата на VI в. заемали една обширна ивица по северното крайбрежие на Черно и Азовско море и басейна на река Дон. [21] Писмените известия за местонахождението на антите се потвърждават от направените през последните години редица археологически проучвания на селища и некрополи по средния басейн на Днестър и Днепър. Разкрита е една доста разнообразна за своето време материална култура, която свидетелствува, че сред антите е било развито не само земеделие и животновъдство, но и занаятчийство.

Сведения на писмени извори от VI в. свидетелствуват, че „славини” и „анти”, макар и да са спадали към две различни групи, били твърде близки помежду си и съставлявали една почти хомогенна в етническо и езиково отношение общност. „Племената на склавите и антите — четем в т. нар. Стратегикон на Псевдомаврикий от края на VI в. — имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи” (τὰ ἔθνη τῶν Σκλάβων καὶ Ἀντῶν ὀμοδίατά τε καὶ ὁμοῖροπά εἰσι). [22] 3a голямата близост между двете групи славяни говори доста подробно и Прокопий Кесарийски. Той посочва, на първо място, сходството в техния обществен и политически строй: „Тези народи, анти и славини, не се управляват от един човек, но от хтаро време живеят в демокрация и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни работи.” [23] Прокопий говори също за еднаквостта на техните религиозни вярвания, за еднаквото им облекло, въоръжение, жилища. Сходни били славини и анти помежду си, както отбелязва той, и па своя език и външен вид: „Езикът и на едните, и на другите е един и същ — съвсем варварски. Те не се различават помежду си и по външен вид: всички са снажни и извънредно силни. Телата им не са премного бели, нито космите им са светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени.” [24] „Впрочем — заключава своя разказ византийският историк — първоначално дори и името на славините и антите е било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани „спори”, мисля поради това, че живеели в страната си разпръснати.” [25]

Разбира се, макар и твърде близки помежду си, славини и анти са имали известни отличия в областта на езика, на материалната и духовната култура. Установяват се по-специално различия по отношение на тяхната ранна керамика, което се вижда от направените разкопки на славянски селища в днешна Украйна, както и в днешните румънски земи. [26]

Мирното съседство на славини и анти, разположени на северната граница на Византия, не продължило дълго. Привечена от големите богатства на империята, военноплеменната върхушка на двете племенни групи обърнала поглед към земите южно от Дунава и започнала да организира чести набези. Тези набези са един от характерните белези на „военната демокрация”, която представлява последният стадий от развитието на родовообщинните отношения и при която „войната и функциите на война стават редовни функции на народния живот” [27].

Първите нахлувания на славяните започнали в края на V и началото на VI в. по време на царуването на византийския император Анастасий I (491—518). Особено опасно било нападението им през 517 г., когато по думите на Марцелин Комес те опустошили провинциите Македония, Тесалия, Епир и стигнали чак до Термопилите. Вероятно славяни взели участие и в големия бунт на Виталиан от 514 г. Натискът на славяните продължил и при приемника на Ана-стасий — Юстин I (518—527), но особено силен станал той при царуването на Юстиниан (527—565). Според едно известие на византийския писател Прокопий, техните нападения ставали почти всяка година. „Хуни, славини и анти — пише той в своята история — почти всяка година откак Юстиниан поел властта над ромеите, нападали Илирик и цяла Тракия, сиреч от Йонийския залив дори до предградията на Византион, а също и Гърция и Херсонес и извършвали непоправими злини на тамошното население.” [28] Докъм 533 г., когато цариградските управници не били заети във военни действия в Африка и Италия, напорът на славяните бил все още възпиран. По тоЕа време се отличил в борбата срещу тях пълководецът Хилвуд. По-късно обаче техните нападения станали вече мъчно удържими и славяните започнали да проникват дълбоко на юг от Дунава, без никой да е в състояние да ги спре. Опустошителни набези били извършвани според разказа на Прокопий през годините 538, 547—548, 550, 551, 558. [29] Нахлуващите откъм Дунава славянски военни дружини действували в две главни направления. Някои се спускали направо на юг, преминавали Стара планина и стигали чак до Бяло море, дока го други се насочвали към западните краища на полуострова. Опустошени били областите Долна и Горна Мизия, Тракия, Македония, Илирик, Гърция — с една дума, почти цялата балканска територия на Византийската империя.

Нашествията на славини и анти били придружени с отвличане на голям брой пленници. За това свидетелствуват . редица данни на изворите и главно на Прокопий, който ни е оставил по-подробни описания. Според неговите думи при всяко нахлуване на славини, анти и хуни (прабългари — б. н.) „броят на убитите и заробени там ромеи надвишавал двеста хиляди души, така че тази земя естествено била заприличала на скитска пустиня” [30]. Прокопий несъмнено преувеличава в духа на обичая да се представят „варварите” за страшни опустошители и убийци, но въпреки това не можем да отречем, че в резултат на започналите се нашествия, обезлюдяването на балканските земи ставало все по-подчертано. Най-разорявани и обезлюдявани били при това селата, където живеело предимно тракийско и илирийско население.

Отвличаните от славини и анти пленници били отвеждани отвъд Дунава, където оставали в положението на роби. Робството у славяните носело обаче патриархален характер и съвсем не могло да се сравни с робовладелските порядки, които господствували през V—VI в. във Византийската империя. Интересни сведения намираме у Псевдомаврикий: „Славяните — пише той — не държат своите пленници за неопределено време, както другите племена, но им определят един срок и оставят на тях да решат дали искат да се върнат у дома си срещу определен откуп, или пък да останат там като свободни хора и приятели.” [31] Този мек режим по отношение на пленниците съдействувал за смекчаване на враждебните чувства, породени по време на войните и нашествията. Създавала се основа за сближаване и опознаване на славини и анти с траки, илири, гърци и други балкански жители, живеещи като пленници на север от Дунава [32]. А това несъмнено е изиграло известна роля за развитието на осъществилия се по-късно асимилационен процес между славянския елемент и балканския субстрат след трайното заселване на славянските племена в Балканския полуостров.

От известията на византийските извори, които описват славянските нападения през първата половина на VI в., личи, че след като извършвали своите набези и награбвали плячка, дружините на славини и анти се оттегляли обратно в земите си отвъд Дунава. Понякога това ставало веднага, но имало случаи, когато нашествениците се задържали по-дълго време в нападнатата от тях област. Така напр. при едно свое нахлуване през 550 г. анти и славини, разделени на три отряда, опустошавали западните и югоизточните провинции на Византийската империя (Илирик и Тракия) и според думите на Прокопий „причинили на цяла Европа (Балканския полуостров — б. н.) непоправими злини..., като презимували там като в своя земя и никак не се страхували от противодействие” [33]. Дълго време прекарали славините и при едно свое следващо нападение в западните провинции на Византийската империя (Илирик) през 551 г. [34] Задържали се по-продължително време и славяните, които навлизали в провинцията Малка Скития (днешна Добруджа). За това можем да съдим от данни в съчинението на Прокопий „За строежите” (съставено между 553—555 г.). Прокопий отбелязва, че в Малка Скития по нареждане на император Юстиниан било възобновено укреплението Адина, тъй като „варварите-славяни непрекъснато се криели там, нападали постоянно от засада пътниците и правели околните места непроходими” [35]. Ще рече, те се поселили в този район, без да се връщат в земите си северно от река Дунав. Както изглежда, славяни още към средата на VI в. обитавали и в околността на крепостта Улметум (близо до Чаталорман в Добруджа). Според Прокопий Юстиниан наредил да се възстанови и тази крепост, „тъй като варвари-славини дълго време устройвали там засади и доста много време също пребивавали тнм”, поради което крепостта била съвсем опустошена и от нея „почти нищо не останало освен името” [36].

От така посочените сведения се вижда, че в отделни области на Балканския полуостров нападащите славини и анти се задържали за по-дълго време (по една или повече години). Трайно заселване обаче все още не е имало и граница между Византийската империя и славянските нашественици продължавала да бъде реката Дунав. Това личи ясно от описанието на Прокопий, на Йордан и на други автори от първата половина и средата на VI в., които недвусмислено посочват, че поселищата на славини и анти са били северно от река Дунав и че оттам те предприемали нападенията си срещу балканските провинции на империята.

Обстоятелството, че през първата половина и средата на VI в. заселването на славяните на юг от Дунава все още не е било започнало (като се изключат единични по-трайни задържания), не означава, че в балканските земи през разглеждания период не е имало никакви славяни. Възможно е да е имало известни инфилтрации на славянско население в Балканския полуостров още през III—IV в. във връзка с нахлуванияга на готи, костобаки, карпи, язиги и други племена. [37] Възможно е също така известен брой славяни; да са се поселили в пределите на Византия по време на нахлуванията на хуни и остготи. Като доказателство за наличието на славяни ски елемент в Балканския полуостров още през края на V и първата половина на VI в. могат да бъдат приведени някои названия на селища и крепости в посоченото съчинение на Прокопий „За строежите”, като напр. Αλδάνες, Βάβας, Βερζάβα, Βόδας, Τρίβο, Μιλλάρεκα, Φουβούστα, Σουβάρας, Τρασίανα и др., които по мнението на някои из-следвачи са от славянски произход. Териториално погледнато, тези крепости и селища (чийто брой възлиза на 63) са разположени главно в областта на река Тимок, около Ниш и София, както и в част от Македония и Северна Гърция (Епир). Би могло да се допусне следователно, че в така посочените райони ще да е живеел вече известен брой славяни още от средата на V в. насам и това е намерило отражение в местната топонимия, която е била повлияна от тяхното


37. За по-ранно заселване на славяни в Балканския полуостров се изказва, както вече видяхме, М. Дринов, Заселение Балканского полуострова славянами, Съч., I, с. 183 сл., който също се основава между другото на данни от посоченото съчинение на Прокопий. Неговите схващания са възприети и доразвити с още доказателствен материал, взет от това съчинение в студията на Вл. Георгиев, Въпроси на българската етимология, София, 1958, с. 67 сл., с. 84; същият, Най-старите славянски имена на Балканския полуостров и тяхното значение за нашия език и нашата история, Бълг. език, VIII, 1958, кн. 4—5, с. 321—342. За твърде ранно проникване на славяни в балканските земи се изказва и К. Влахов, Трако-славянски успоредици, с. 177 сл., който се основава главно на наличието на хибридни трако-славянски лични имена и на бързото изчезване на тракийския език през VI—VII в. Трябва да се отбележи, че въпросът за славянския характер на редица имена, споменати в съчинението на Прокопий, остава все още спорен. Срв. в такъв смисъл възраженията в труда на В. Бешевлиев. Zur Deutung der Kastelnamen in Prokops Werk De aedificiis, Amsterdam, 1970, XV, c. 160.

продължително пребиваване. Възможно е от тези именно местни славяни да са били вербувани през първата половина на VI в. наемни отряди, с които византийците си служели във войните против остготите и персите. Броят на тези славяни е бил обаче все още незначителен и времето на масовата славянска колонизация, която заляла почти целия Балкански полуостров, още не е било настъпило.
PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 11 2010, 15:17
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



ГЛАВА ВТОРА. Славяни и прабългари

2. ПЪРВИ НАПАДЕНИЯ НА ПРАБЪЛГАРИТЕ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

През първата половина на VI в., когато в балканските земи вършели набези славини и анти, започнали там да нахлуват и прабългарите (протобългарите), οἱ βούλγαροι у византийските автори, а Vulgares, Bulgares в съчиненията на западни писатели. По такъв начин, хронологически погледнато, два от етническите компоненти на българската народност — славяни и прабългари — се появили едновременно на Балканския полуостров и това е било от значение за тяхната бъдеща съдба и за смесването им в пределите на образувалата се по-късно славянобългарска държава.

Въпросът за произхода на прабългарите и за тяхната история до започване на нашествията им в балканските земи е сложен и все още не напълно изяснен. Той е бил поставен за пръв път в научната литература към началото на XVI в., но предмет на по-внимателно изследване става едва от края на XVIII в. насам. [38] Дълго време е господствувало схващането, че прабългарите са тъждествени със славяните и че „славяни” и „българи” са само две различни имена за един и същ народ. По-късно си пробива път гледището за тяхната татарска принадлежност, а към средата на XIX в. в резултат главно на трудовете на П. И. Шафаржик е била възприета тезата, че те спадат към групата на фино-чудските народи. Успехите, постигнати в областта на лингвистиката и откриването на някои писмени паметници, в които се срещат прабългарски думи (най-вече т. нар. Именник на българските князе), оформят постепенно схващането, че прабългарският етнос е спадал към семейството на тюркоезич-ните племена и племенни групи (като хуни, огузи, уйгури, хазари, печенеги, кумани и пр.). Това гледище се развива и обосновава от такива изтъкнати филолози и историци като А. Куник, М. Микола, В. Томашек и др. У нас най-много допринасят за неговото утвърждаване изследванията на Ив. Шишманов и Ст. Младенов. [39] Понастоящем, след като бяха открити нови веществени паметници, в които се срещат прабългарски думи, гледището, че прабългарите при своето идване на Балканския полуостров са били тюркоезичен етнос, може да се счита за окончателно доказано, а някогашните схващания за тяхната татарска, славянска или фино-чудска принадлежност са загубили вече всякаква почва. Трудно е да се установи поради оскъдни данни дали езикът на прабългарите е по-близък до западната или източната група на тюркоезичните народи и в това отношение между специалистите съществуват разногласия. [40] Не предизвиква спор обаче изказаното още от А. Куник гледище, а именно че един от най-близките езици на изчезналия отдавна прабългарски език е езикът на съвременните чуваши. [41] За близката връзка между прабългари и чуваши свидетелствуват и направените през последно време етнографски проучвания.

Все още спорен и не напълно изяснен остава въпросът затова, къде трябва да бъде търсена най-старата родина на прабългарите. В продължение на години в нашата историческа наука господствуваше разпространеното и популяризирано най-вече от обширния труд на В. Н. Златарски гледище, че те са живеели първоначално в Средна Азия и че са се придвижили към Европа заедно с хунските племена от средата на II в. от н. е. насам. [42] През последно време се очертаха главно две схващания, поддържани в нашата и в съветската литература. Едни изследвачи считат, че прародината на прабългарите трябва да се търси в днешния Източен Казахстан, а други са на мнение, че тяхната първоначална територия е областта северно от Кавказките планини. Първото гледище поддържат Л. Н. Гумилев и В. Ф. Генинг — А. X. Халиков, а второто — А. Бурмов, В. Сиротенко, Ц. Кристанов. [43] Второто гледище има по мое мнение твърде сериозни основания. Да се търси прародината на прабългарите северно от Кавказ ни насочват, на първо място, сведения на писмени извори. Специално внимание заслужава едно известие от съчинението на анонимен хронограф, което се отнася към 334 г. от н. е. и което представлява списък на различни племена и народи. В него „българите” се споменават между онези народи, които живеели северно от Кавказките планини, като се добавя, че те били потомци на Симовия син Зиези (Ziezi ех quo Vulgares). [44] За това, че прабългарите обитавали някога областта северно от Кавказ, може да се заключи и от два откъса в хрониката на арменския писател Мойсей Хоренски [45] (втората половина на V в. от н. е.). В първия откъс четем, че след царуването на арменския цар Вахаршак (153—131 г. пр. н. е.) в неговите земи се поселили част от българите, водени от някой си Вунд. Съответният пасаж гласи текстуално така: „След като (Вахаршак) разпусна своите люде, той сам се насочи към равнинните земи близо до пределите на Шарай, наричани от древните хора Горен Басен. Това са земи твърде обезлесени, които по-късно бяха заселени от преселници вхндур-булгар начело с Вунд, по чието име бяха наречени Вананд. Селищата на тези преселници и досега се назовават по имената на братята и потомците (на Вунд).”

Във втория откъс от Хрониката на Мойсей Хоренски наййраме сведения за преселване на „българи” по време на царуването на Аршак I. Съответният пасаж гласи: „В неговите дни станали големи размирици във веригата на огромната Кавказка планина, в земята на българите, от които много, след като се отделили, дошли в нашата земя и за дълго време се преселили на юг от Кох в плодоносни и хлебоносни области.” [46]

Относно времето, когато са станали тези преселвания на „прабългари” в арменска територия, съществуват разногласия между изследвачите. Най-вероятно изглежда предположението, че гореказаните събития се отнасят към втората половина на IV в. от н. е. Тогава в Армения са управлявали последователно двама царе с име Аршак — единият от 351 до 367 и вторият от 378 до 389 г. и по време на единия от тях са проникнали „прабългарите” от своите по-селения северно от Кавказ в пределите на съседна Армения. [47] Това

(IMG:http://i064.radikal.ru/1005/a6/13a52f5f22d5.jpg)
РАЗСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ (IV—VII в.) Разселване на:
( Автор-съставител: Петър Ст. Коледаров )
1. славяните, прабългарите 2. през IV и V в., 3. и 4. през VII в., 5. Поселения на прабългари, 6. Прабългарски държави

раздвижване на племената в задкавказката област е предизвикано от голямото нашествие на хуните, които преминавали по това време в този район.

Преселването на част от „ прабългарите” на територията на Армения се потвърждава и от някои топонимични данни. Областта, в която се настанили те, започнала да се нарича Вананд по името на техния предводител. С това име е била позната тя не само на Мойсей Хоренски, но и на редица по-късни писатели. Левият приток на река Аракс и досега се нарича Вананд Чай, а една малка река в Мурганската област се нарича Булгару Чай. [48]

За това, че „прабългарите” са живеели в областта северно от планината Кавказ, може да се заключи и от някои други извори от по-късно време. Между тях особено внимание заслужава т. нар. Църковна история на Захари Ритор, писана на гръцки език, но дошла до наши дни само в своя сирийски превод, направен към 569 г. В нея има един списък на народи, населяващи Северното Закавказие, между които са споменати и „прабългарите” под формата „бургари” [49], като се добавя при това, че те имали свой език и били народ варварски и езически и че имали свои градове. Потомци на това древно кавказко прабългарско население са вероятно днешните балкарци. Те наброяват около 50 000 души и населяват две клисури, намиращи се в северните склонове на реката Кавказ. Езикът им е тюркски, а религията мохамеданска. [50]

От данните на анонимния хронограф и посочените пасажи у Мойсей Хоренски се вижда, че още през IV в. прабългарите имали вече едно общо име „Bulgares” (булгар). Какво означава това име, още не е определено със сигурност и по този въпрос съществуват различни схващания. [51] Прабългарите се делели при това на отделни племена и всяко от тях наред с общото име „българи” си имало и свое специфично название. Такова е било напр. споменатото у Мойсей Хоренски племе „вхндур булгар”, което според неговите думи се изселило на арменска територия. Друго племе, което вероятно спада към кавказките прабългари, е носело названието „барсили” ,или „барсула”. За него споменават византийски, арабски и еврейски извори по повод на събития в Закавказката област, свързани с нашествията на авари и хазари през VI—VII в. [52] Областта, заемана от „берсула”, се нарича в някои източници с името „Беленджер”, а у други — с името „Булщер” или „Балк” [53], което има явна връзка с името „балкарци”. Други прабългарски племена в Кавказката област, познати от т. нар. Арменска география (втора половина на VII в.), са купи-булгар, дучи-булгар, огхондор-блгар и чдар-болкар. [54]

Спокойният живот на прабългарския етнос в закавказката му родина бил напълно разстроен през втората половина на IV в. вследствие нашествието на идващите от Централна Азия хунски племена, които спадали към тюркоезичната езикова група. Идването на хуните предизвикало голямо раздвижване сред различните етнически общности в днешна Южна Русия (като готи, алани и пр.) и с това се поставя началото на низ от миграции и преселвания, характерни за епохата на т. нар. „Велико преселение на народите”. В това голямо, раздвижване са били въвлечени и прабългарите. Има основания да се допусне, че както редица други племена и племенни групи, и те са били подчинени още от самото начало под властта на хунските


51. За по-старите гледища срв. И. Шишманов. Критичен преглед за въпроса за произхода на прабългарите и за етимологията на името „българин”. По мнението на самия автор, който се придържа към схващанията на редица по-стари изследвачи „българин” е сложно от Болга = Волга + ир (är) и означава „човек от Волга и Волгожанин”. Други свързват названието „българин” с тюркския глаголен корен bulg, което значи „размесвам, меся”, и тълкуват названието „булгар” в смисъл „смесен”. Това схващане се поддържа от В. Томашек, В. Н. Златарски и др. То е възприето и от Ст. Младенов (срв. статията му „Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи”, ГСУ, ФИФ, XVII, 1920/21, с. 208 сл.). По негово мнение името „българи” е значело „смесени скитници”. Наново се занимава с въпроса за значението на това име И. Кохавски, Происхождение чувашского народа, Чебоксары, 1965, с. 232 сл.

пришелци и са били включени впоследствие в изградилия се обширен племенен хунски съюз с център Панония (днешна Унгария) при най-изтъкнатия владетел хунския вожд Атила. [55] Ръководна роля в този съюз играели хунските племена, дошли от далечната си прародина в Средна Азия. Наред с тях в създалото се обширно племенно обединение участвували и редица племена от т. нар. угорска етническа група (като оногури, сарагури, огури и пр.), чиято първоначална родина била в Западен Сибир и Южната Приуралска област. Угорските племена още отдавна били влезли в тесен досег с хуните и когато заедно с тях нахлули в Европа, някои от тях били вече почти изцяло тюркизирани под влияние на хунската маса, а у други все още преобладавала угорската езикова основа. [56] Наред с хунските и угорски племена в създалия се обширен хунски племенен съюз били включени и редица „етноси” от подчиненото население в Югоизточна и Централна Европа (остготи, алани, славяни, гепиди) и пр. В този съюз били включени и прабългарите. [57] Дошли като поданици на хунския владетел в Панония, те се срещнали тук с местните славини, които били също така подчинени на хуните. Това е бил първият по-продължителен досег между славяни и прабългари в тази територия, който очевидно не е останал без последици за тяхното взаимно опознаване и сближаване. Впоследствие, както ще видим, прабългари и славяни отново заживели заедно в Панония в пределите на образувалия се през втората половина на VI в. аварски племенен съюз.

Ролята на прабългарите в хунското политическо обединение на Атила е била, както изглежда, доста голяма. Ние виждаме, че в началото на V в. прабългарски дружини действуват в областта на северозападните Карпати срещу германското племе лангобарди, което по това време живеело там. Станали две сражения, при които „прабългарите” излезли победители. В първото бил разбит и паднал в боя лангобардският крал Ателмунд, а във второто бил разгромен и бил принуден да бяга неговият син Ламасион, който направил опит да отмъсти за своя баща. [58] За съжаление сведението на лангобардският историк Павел Дякон за тези две сражения е твърде лаконично. Няма съмнение обаче, че в случая прабългарите, които се явяват така отдалечени от своята родина (Северното Прикавказие) са действували в рамките на хунския племенен съюз като поданици на хунския вожд и изпълнителни на неговата политика.

Участието на прабългарите в хунския племенен съюз обяснява създаването на една историческа традиция, която свързва хуни и прабългари и която е отразена в известния „Именник на българските ханове” [59]. Именникът започва най-напред с имената на Авитохол и Ирник, които са посочени като първи владетели на „прабългарите”. След това са изброени владетелите на „Велика България” (Гостун, Курт и Безмер), след което почва списъкът на владетелите на славянобългарската държава в Мизия начело с Исперих, та чак до Умор (втората половина на VIII в.). С основание редица изследвачи считат, че под името на първия владетел — Авитохол, се крие хунският вожд Атила, а под Ирник — неговият син Ернах. [60] Това включване на хунски владетели в листата на първите прабългарски ханове е красноречиво свидетелство за някогашното участие на прабългарите в хунския племенен съюз, където те вероятно са играели немало-важна роля.

Както е известно, през 453 г. Атила умира, а наскоро след това обширният племенен съюз на хуните се разпаднал. Синът на Атила, споменатият Ернах (Ирник), потеглил с част от своите поданици в източна посока и се заселили в крайния ъгъл на Малка Скития (Добруджа) и в крайбрежната ивица на Северното Причерноморие, между реките Днепър и Днестър. [61] Като се има пред вид, че в Именника Ирник фигурира като един от родоначалниците на прабългарската ханска династия, е близко до ума да се приеме, че именно в така посочената област след 459 г. са се заселили и прабългарите,, които продължавали да се считат за поданици на хунския владетел. След смъртта на Ернах обаче те се освободили от хунска власт и от 80-те години на V в. насам се появяват на историческа сцена като самостоятелен в политическо отношение „етнос”.

Продължителното пребиваване на „прабългарите” в хунския племенен съюз е станало причина в някои средновековни извори от V—VII в. „прабългари” и „хуни” да се отъждествяват и да се считат за един и същ етнос. Подобно отъждествяване намираме напр. в съчинението на византийския историк Прокопий от Кесарея (средата на VI в.). Терминологичен израз на това отъждествяване е употребата на названието „хуни” вместо „прабългари”, а в някои случаи употребата на едно смесено име „хуно-българи”. Трябва да се отбележи впрочем, че названието „хуни” започнало да се налага и за означаване на други етноси от разглежданото време, които също са били включени в рамките на хунския племенен съюз и се намирали продължително време под властта на хунските владетели. Названието „хуни” се превърнало изобщо в едно събирателно име под което са били подразбирани племена и племенни групи от различен произход (огурски, хунски, сарматски, алански и пр.). Така напр. споменатият Прокопий от Кесарея означава като „хунски народи” всички онези племена, които през средата на VI в. живеели северно от Азовско море в областта на реките Дон и Днепър (ката кутригури, утигури и др.), [62] въпреки че някои от тях не са били хунски по своята етническа принадлежност. За събирателния характер на названието „хуни” се изказва съвсем определено друг византийски историк от същата епоха, Агатий Миринейски. Той отбелязва, че на север от Азовско море и в басейна на река Дон живеели по негово време разни племена, като кутригури, утигури, ултизури и вуругунди, и всички те били познати под името „хуни” [63]. Изтъкването на името хуни на преден план е било естествен резултат от обстоятелството, че в продължение на повече от едно столетие те са стояли начело на едно огромно по своя териториален обхват племенно обединение, в което играели ръководна роля. Това е създало голяма популярност на названията ,хуни” и „хунски” и е станало причина за налагането им като подменящи названия за такива етноси като „прабългари”, „кутригури*, „оногури”, „савири” и редица други.

Трябва да се отбележи обаче, че наред с онези писатели, които подменят името „българи” с „хуни”, е имало през V—VII в. и такива автори, които се отличават с по-добри етнографски познания и по-точна, диференцирана терминология. Между тях трябва да бъде поставен на първо място споменатият вече готски историк Йордан. В своето съчинение той на няколко пъти споменава за хуните, а освен това говори и за прабългарите като за самостоятелен, различаващ се от тях етнос със свое собствено име. Особено показателно е неговото описание за различните племена и племенни групи, които населявали през първата половина на VI в. обширната област северно от Черно и Азовско море (днешна Украйна). [64] Тук са изброени различни племена със собствените си названия — българи, хуни, хунугури, акацири и пр. и без те да се подвеждат, както прави това напр. Прокопий, под едно обобщаващо и събирателно име „хунски народи”. Разграничават ясно „хуни” от „прабългари” и употребяват, съответните две имена за означаването им и други писатели от IV—VII в., като Комес Марцелин, Касиодор, Козма Индикоплевст, Захари Ритор, Георги Пизидийски и пр. [65] Особено внимание заслужава споменатата вече Църковна история на Захари Ритор, която е писана на гръцки, но е запазена само в сирийски превод, съставен към 569 г. В това съчинение е даден списък от народи, всеки от които е назован със собственото си име. Между тях са споменати „българи (бургар), кутригури (куртаргар), савири (сабир), сарагури (сирагур)” и пр. [66] За всички тях е отбелязано, че са живеели „в хунските предели”, но никой не е отъждествен и смесен с „хуните”, а е посочен като отделна, самостоятелна етническа група. Това е подчертано изрично по отношение на „прабългарите” със забележката на автора на хрониката, че те имат свой собствен език и свои градове. Съответният текст гласи: „За воротами живут бургари, ссо своим языком, народ языческий и варварский; у них есть города.”

От казаното се вижда, че няма основание прабългарите да бъдат причислявани към хунските племена, както считат някои изследвачи. [67] Прабългарите са били различен от хуните етнос, със свой език, със собствена материална култура, със свои градове. Тъй нар. „хунска теория” за произхода на прабългарите не се съобразява с историческите факти и специално с най-старите известия за „прабългарите” в тяхната закавказка родина. Това е теория, която се дължи на посочената вече недостатъчна диференцираност в терминологията на някои автори от V—VII в. и на обстоятелството, че името на хуните получило събирателно значение поради ръководната роля, която те играли в образувания от тях обширен племенен съюз. Може да се допусне, разбира се, че в резултат на продължителното съжителство между хуни и прабългари, са се създали условия за известно смесване помежду им, че са се осъществили взаимни влияния в областта на материалната и духовната култура, както е обичайно да става това при такива случаи. Независимо от това обаче „хуни” и „българи” са представлявали различни една от друга етнически общности и след прекратяване на съвместния им живот в рамките на племенния съюз те са продължили своята история всеки по своя път.

Продължителното пребиваване на „прабългарите” под поданството на хунските владетели, макар и да не е успяло да ги обезличи като самостоятелен „етнос”, е изиграло все пак една твърде съществена и в известен смисъл решаваща роля. Тя се свежда в това, че „прабългарите”, които векове наред живеели трайно установени в една определена област (северното Закавказие), загубили вече предишнаа си териториална хомогенност. От края на IV в. насам те били разпръснати по различни краища на хунския племенен съюз и, както изглежда, една част от тях се преселила чак по средното течение на река Дунав към северозападните склонове на Карпатите. Така би могла да се обясни тяхната поява в този район в посочените военни действия срещу лангобардите. Възможно е „прабългари” да е имало и в други краища на хунската държава, макар и за това да не са запазени данни.

След разпадането на хунския племенен съюз (454 г.) териториалната разпокъсаност на прабългарския етнос продължавала да съществува. Една част от „прабългарите” останали да живеят в своята стара родина, в областта на Северното Прикавказие, където някога били преминали хунските нашественици. За тези именно „прабългари” се отнася споменатото известие в „църковната история” на Захари Ритор. Те са изброени там наред с 13 други етнически общности, разположени в Кавказката област и на север и сен верозапад от нея в южноруските степи. Тези „прабългари” имали, както сочи сирийският компилатор, „свой език” и „свои градове”.

Значително по на запад от северокавказките прабългари живеели по същото време една друга група прабългарски племена, за които намираме сведения главно в съчинението на готския историк Йордан [68] и които са вършели набези срещу Византийската империя. Това са били потомци на онези прабългари, които след 454 г. били отведени от сина на Атила—Ернах, в крайния ъгъл на Малка Скития. [69] Ако се съди по данните на писмени извори и по някои археологически находки, би могло да се заключи, че през началото и
първата половина на VI в. тази група прабългари обитавала приблизително в областта между Днепър и Прут, като стигала на юг докъм входа на Кримския полуостров и територията на Долния Дунав. В близко съседство с тях обитавали племена от хунски и угорски произход (алциагири, оногури, кутригури и др.), [70] което създавало условия за асимилационни процеси и взаимни културни влияния. В съседство с тази прабългарска етническа група се намирали вероятно и редица славянски племена, и то както от групата на „славините”, тъй и от групата на „антите”. За това може да се съди от някои сведения във връзка със съвместни нападения на славяни, и прабългари на юг от Дунава през първата половина на VI в. Може да се допусне дори, че в областта на реките Днестър и Прут славяни и прабългари живеели на отделни места в едни и същи поселения. За това подсказват данни от археологически разкопки на славянски селища в този район, в който наред с характерната ранна славянска керамика е намерена и керамика от „прабългарски тип”. [71] Този съвместен живот на славяни и прабългари в посочената област може да се означи като втори по-значителен контакт между двата етноса след тяхната първа среща в Панония в рамките на хунския племенен съюз. Няма съмнение, че близкото съседство на славяни и прабългари е било от съществено значение за по-нататъшното опознаване помежду им и за засилване на взаимните влияния в областта на бита, на религията, на материалната култура. А това не е могло да не окаже въздействие при по-нататъшните събития и по-специално при изграждане на славянобългарската държава в Мизия и развитие на процеса на създаване на славянобългарската народност. Наред с така посочените две големи групи от прабългарски племена — едната в областта северно от Кавказ и другата в областта между реките Днепър и Прут, би могло да се предполага, че известна част от „прабългарите” останала след 454 г. в някогашния център на хунския племенен съюз, т. е. в равнината на Средния Дунав. Тук те живеели в съседство с гепиди и остготи, които си били образували самостоятелни племенни обединения след разпадането на Атиловата държава. Възможно е тези именно прабългари да са били привлечени като съюзници на Византийската империя в тежката борба срещу остготите, която се развила по време на император Зенон (474—491). В изворите се споменава за три сражения, в които прабългари действували срещу остготите. Първото е станало през 479 или 480 г., второто — през 486 или 487, а третото — през 488 г., когато остготите вече се изтегляли от Балканския полуостров на път за Италия. [72] Това сражение станало някъде край река Ulca (вероятно днешната р. Сава) и в него заедно с прабългарите срещу остготите се сражавали и гепиди. В битката загинали гепидският владетел Трапстила, а също и прабългарският вожд Бузан (Busan quoque Vulgarorum regem). [73] Трябва да се предположи, че той е бил някакъв племенен ръководител.

Към края на V в. добрите отношения между Византия и прабългарите били нарушени и ние виждаме, че прабългарски дружини започнали често да преминават река Дунав и да навлизат в границите на империята. Първото нападение станало през 491 г., а след това последвали нови нападения през 499, 502, 530, 535, 539, 540, 541, 542 г. [74] Прабългари вероятно заедно със славяни участвували и в споменатия вече бунт на пълководеца Виталиан през 513 г. [75] Може да се предположи, че съвместни действия на българи и славяни е имало и през 540—542 г.

За честите пападения на прабългарите срещу Византия през първата половина на VI в. споменава обобщено готският историк Йордан, [76] а също така Прокопий в споменатия вече пасаж в „Тайната

76. Срв. Jordanis, Romana et Getica, ed. Th. Mommsen, MGH, AA., Berolini, 1882, § 388 (срв. Извори, II, c. 334). Съответният пасаж гласи: „Това са бедите, които римската държава понесла освен всекидневните нападения на българи, анти и славини (Instantia cotidianae Bulgarorum, Antium et Slavinorum).

история”, където нарича, както вече се отбеляза, прабългарите с прозвището „хуни”. За тези нашествия кратки данни дава и Комес Марцелин. Прави впечатление, че набезите на прабългарските дружини засягали главно източната и североизточната част на Балканския полуостров (провинциите Горна Мизия и Тракия). От това може да се заключи, че те са били организирани предимно от онези прабългари, които са обитавали Северното Причерноморке и областта по басейна на реките Прут и Днестър. Тези именно прабългари, както вече се каза, са се намирали в непосредствено съседство и със славянски племена и с това може да се обясни съвместният характер на някои от предприетите на юг от Дунава военни действия.

Подобно на славяните и прабългарите отвличали при своите нахлувания огромна плячка и голям брой пленници. По такъв начин те съдействували за по-нататъшното обезлюдяване на отделни области от Балканския полуостров и главно на територията между Дунав, Стара планина и Черно море докъм река Вит, където най-често навлизали.

След 550 г. сведения за нападения на „прабългари” на юг от Дунава спират. Във византийските извори (съчиненията на Прокопий и Агатий) започва да се говори обаче за нашествията на един друг етнос, а именно т. нар. кутригури (κουτριγούροι). И Прокопий, и Агатий причисляват кутригурите към „хунските народи” (οὐννικὰ ἔθνη), повлияни от посочената вече тендеция да се употребява името „хуни” в разширен и събирателен смисъл за най-различни етнически групи и племена в днешна Русия през разглежданата епоха. Наред с названието „κουτριγούροι” или „οὐννοι-κουτριγούροι” за означаване на „кутригурите” се срещат в изворите и други, сродни с тази форма названия, като „куртаргар” — в църковната история на Захари Ритор, [77] „котрагири” (κοστάγηροι) в съчинението на Менандър Протектор, [78] „котраги” (κοτράγοι) в хрониката на Теофан. [79]

От сведенията на Прокопий и Агатий се вижда, че кутригурите живеели в областта западно от река Дон покрай северозападния бряг на Азовско море, т. е. намирали се в непосредствено съседство с „прабългарите”, които обитавали Черноморския район между реките Днепър и Днестър. През първата половина на VI в., когато прабългарските дружини нахлували неведнъж на територията на Византийската империя на юг от Дунава, кутригурите действували вероятно заедно с тях, без обаче името им да е посочено изрично.

Единствено Прокопий отбелязва обобщено в своята „История”, че кутригурите били вършели чести набези срещу империята и че цариградските управници им давали ежегодно много дарове и пари, но не смогвали да ги възпрат. [80] За дейното участие на кутригурите в споменатите вече „прабългарски” нападения може да се заключи по косвен път от едно друго известие на Прокопий, а именно че през средата на VI в. в тяхната земя се наброявали като роби десетки хиляди ромеи. [81] Придобиването на толкова голям брой пленници е било очевидно резултат от многочислени нахлувания на юг от Дунава, вършени през предходните години и познати като нахлувания на „прабългарите”.

Обстоятелството, че „прабългари” и „кутригури” действували в продължение на дълги години общо срещу Византийската империя, подсказва, че те са били сродни помежду си и вероятно са принадлежали към един и същ племенен съюз. Те обаче не са били тъждествени, както приемат някои изследвачи, а са представлявали два различна етноса. Това личи добре от споменатото вече описание на народите в Църковната история на Захари Ритор. Там се говори поотделно за „бургари” и за „куртаргар”, като при това се отбелязва изрично, че „бургари” имали „свой език”. Ако „прабългарите” и „кутригурите” са представлявали една и съща етническа група, тази констатация на сирийския писател очевидно не би имала място.

Както изглежда, докъм средата на VI в. в рамките на общия племенен съюз, изграден в Причерноморието и Приазовието, „пра-българите” са играели по-важна роля от кутригурите. Поради това в посочените вече известия на изворите извършваните срещу Византийската империя набези минават под знака на набези на „прабългарите”, а името на „кутригурите” изобщо не се споменава (с изключение на посочената вече обобщена бележка у Прокопий Кесарийски). След 550 г. обаче положението се изменило. „Кутригурите” поели ръководно място в племенния съюз и те застанали начело при организиране на военните действия. При това положение извършваните в пределите на Византия нападения се предават в изворите като нападения на „кутригурите”, а името „българи” остава на заден план.

В съчиненията на Прокопий и Агатий са посочени под името на „кутригурите” две големи нападения в територията на Византия — първото през 551 г., а второто — през 558 г.

При първото нападение, както разказва Прокопий, кутригурите опустошили „почти всички тамошни области”, т. е. земите южно от река Дунав, без да посочва по-определено кои именно. [82] Впоследствие, след като кутригурите се оттеглили обратно, те изпратили по споразумение с император Юстиниан две хиляди души, които били заселени на ромейска територия заедно с жените и децата си. Това е интересно известие за преселване на сроден на прабългарите етнос на юг от Дунава. Преселниците били настанени в Тракия, [83] но къде по-точно, Прокопий не съобщава.

При второто нападение, предприето през 558 г. и ръководено от кутригурския вожд Заберган, нашествениците се разделили на две: едни от тях потеглили в югозападна посока към Северна Гърция, а други нахлули в Източна Тракия и застрашили самата византийска столица. След драматични моменти и сложни перипетии и това нападение било отбито и кутригурите трябвало да се изтеглят обратно северно от река Дунав. [84]

В борбата си срещу кутригурите, които на два пъти застрашавали византийската територия, цариградските управници си послужили освен със собствената си войска още и с помощта на един съседен на кутригурите етнос, а именно т. нар. утигури (Οὐτιγούροι). Данни за тях се съдържат също в съчиненията на Прокопий и Агатий, както и във фрагментираната „История” на Менандър Протектор. Утигурите живеели на изток от кутригурите и от тях ги отделяла реката Танаис (Дон). [85] Северни съседи на утигурите според. Прокопий били „многобройните племена на антите”.

В разказа на Прокопий се твърди, че кутригури и утигури съставлявали някога едно цяло и били управлявани от един владетел. Впоследствие обаче се разделили на две части и получили съответно имената „утигури” и „кутригури” по имената на двама братя „Утигур” и „Кутригур”, синове на общия цар, които разпределили помежду си бащината власт. [86] Въпреки това политическо разединяване, което било последвано и от териториално отдалечаване на кутригури от утигури, те запазвали обаче помежду си предишната общност и били сродни във всяко отношение. Показателни са думите на утигурския вожд Сандилх, отправени към византийските посланици в отговор на настояването на цариградския император утигурите да нападнат и да унищожат кутригурите: „Не е справедливо, нито пък прилично съвсем да се унищожат съплеменниците ни (τοὺς ὁμοϕύλους), които не само говорят език, еднакъв на нашия и са наши съжители, а имат и същото облекло и бит, но са и наши сродници, ако и да са подвластни на някои други вождове.” [87] Въпреки тази общност между утигури и кутригури обаче, признавана от самите техни владетели, византийците успели все пак да предизвикат вражда между двете племена и да склонят Сандилх да се намеси в тяхна полза. В резултат на избухналите войни между кутригури и утигури те се отслабили взаимно и загубили предишната си ударна сила.

От направения преглед се вижда, че през първата половина на VI в. на територията на юг от Дунав се появили и започнали да вършат чести набези двата бъдещи компонента на българската народност — славяни и прабългари. За известно време набези вършели и сродните с прабългарите кутригури, но тяхната роля била сравнително по-краткотрайна и незначителна. В резултат на набезите на славянските и прабългарските племена били опустошени редица области в Балкански полуостров и били отвлечени голям брой пленници. Така се подготвяла почвата за бъдещите действия и за окончателното заселване на славянския и прабългарския етнос в балканските земи. Заслужава да се отбележи фактът, че през разглеждания период се създали условия за взаимен досег между прабългари и славяни, за териториално съжителство и за военно сътрудничество в общата борба срещу империята. Този досег не е бил без значение за тяхната по-късна история и последвалото помежду им сближаване и сливане в рамките на славянобългарската държава. Значителен досег се осъществил през първата половина на VI в. между прабългари и славяни и местното балканско население (траки, илири, гърци и др.). Този досег, както се отбеляза, се изразявал не само във враждебни сблъсквания и неприятелски действия, но и в едно по-добро опознаване на балканските жители с идващите на юг от Дунава „варвари” и в отделни случаи със създаване на добри и трайни връзки помежду им. За това опознаване и сближаване допринасяло също така бягството на част от жителите на Балканския полуостров при „варварите”, както и масовите пленявания и отвличания на балканско население в територията на север от Дунава и по-мекият режим спрямо робите, характерен за славянското общество. Накратко казано, разигралите се през първата половина на VI в. събития в балканските земи създавали условия за по-лесното развитие на една бъдеща етническа симбиоза между траки, славяни и прабългари, която се осъществила през следващите столетия след заселването на славяни и прабългари на Балканския полуостров и след образуването на славянобългарската държава.
PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 11 2010, 16:05
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



ГЛАВА ВТОРА. Славяни и прабългари

3. ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ. АСИМИЛАЦИЯ НА ТРАКИТЕ

През втората половина на VI в. в Югоизточна и Централна Европа настъпило ново голямо раздвижване на племена и племенни групи, което може да се окачестви като продължение на „Великото преселение на народите”. Това раздвижване, свързано главно с появата и нашествията на аварите и отчасти с появата на тюркютите (турките) и хазарите, обхванало една обширна област приблизително от река Волга до средното течение на Дунав и река Тиса, т. е. днешна Южна Русия, Румъния и Унгария, и дало съществени отражения върху по-нататъшната съдба на двата бъдеща компонента на българска народност — славяни и прабългари, през чиито земи преминавали нашествениците. Заедно с това важни са били последиците от него и за по-нататъшната съдба на населението на Балканския полуостров, включително и на траките.

Най-значителна в това раздвижване е била ролята на аварите. Те са, както се знае, племе, сродно с хуните, и първоначалната им родина се е намирала в Средна Азия. [1] Към средата на VI в. ние ги виждаме да се появяват от Приуралската област в равнините на днешна Южна Русия. Под ударите на новите нашественици попаднали най-напред различни племена в Закавказието (савири, зали, алани, оногури), [2] а след това те нахлули в земите на утигури, кутригури и прабългари. Ако се съди от едно известие в „Историята” на Менандър Протектор, което се отнася към 568 г., утигури и кутригури са били вече завладени по това време от азиатските нашественици и аварският хаган Баян се считал за техен повелител. [3] Към това време били паднали под аварско господство и прабългарите, но Менандър не споменава тяхното име поради това, че той по подобие на Прокопий и Агатий ги включва в разширеното по съдържание название „кутригури”, което се било наложило през този пориод. От разказа на византийския историк се вижда, че в резултат на извършеното нашествие на аварите в земите на кутригурите и утигурите голям брой от тях били избити, а други се пръснали в бягство. Същевременно, както личи от известия на византийските извори от края на VI и началото на VII в., аварите отвлекли със себе си част от покореното население и се придвижвали заедно с него от южноруските степи в западна посока през днешните румънски земи чак

1. Срв. за аварите обширна библиография у G. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, с. 72 сл.; Р. Lemerle, Invasions et Migrations dans les Balkans, p. 288; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 143 сл. М. И. Артамонов, История хазар, с. 103. Ценни данни за произхода на аварите и за двете отделни племена (уар и хуни), на които се делели те, ни дава византийският писател Теофилакт Симоката (срв. Извори за бълг. история, III, с. 338 сл.).

до Среднодунавската равнина и басейна на река Тиса (в провинцията Панония). Тук те се установили трайно и изградили силен племенен съюз. Между отвлеченото население имало кутригури и прабългари. За кутригури споменава изрично Менандър Протектор при описанието си за едно нападение на аварите над византийската провинция Далмация. „Хаганът — отбелязва той — заповядал десет хиляди души от хуните, които се наричат кутригури, да преминат реката Сава и да опустошат земите в Далмация, а сам той с цялата си войска преминал Истър и пребивавал в пределите на гепидите.” [4] А за ролята на „прабългари” в аварския племенен съюз може да се заключи от някои данни в „Историята” на Теофилакт Симоката, както и от редица пасажи в т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”. Тези „прабългари” живеели в Панония, т. е. в центъра на аварското племенно обединение, и участвували подобно на кутригурите активно във военните действия, организирани от аварския хаган срещу Византийската империя. Така напр. един прабългарски отряд от 1000 души (ἑκατοντάσι δέκα βουλγάροις) действувал по нареждане на хагана в нападенията, които аварите вършели в днешните северни български земи през края на VI в. [5] Прабългари като поданици на аварския владетел участвували в голямата обсада на град Солун през 619 г., както и в обсадата на византийската столица Константинопол през 626 г. [6]

По такъв начин нашествието на аварите изиграло голяма роля за съдбата на прабългарския етнос и сродни с него племена в Южна Русия. То предизвикало ново териториално разпокъсване сред прабългарите и създало наред с териториалните техни ядра в Закавказието и Причерноморието трето териториално ядро в провинцията Панония. Това раздробяване е било сериозна пречка за развитието на обединителен етногенетичен процес.

Към удара, нанесен на „прабългарите” вследствие на аварското нашествие, се прибавил наскоро след това и един удар от страна на т. нар. тюркюти (турки), които стават главен фактор в политическата история на Приволжката и Прикавказката област след 60-те години на VI в. В продължение на няколко години под тяхна власт попаднали редица племена в района на реките Волга и Дон, както и в областта северно и северозападно от Кавказките планини. [7] Тогава са били подчинени кавказките прабългари (не по-късно от 571 г.), както и онази част от утигурите, които останали в своите поселища след опустошителния аварски набег. Тюркютите проникнали постепенно и по на запад в крайбрежния район на Азовско и Черно море, т. е. територията на другата група „прабългари”. За известно време те успели дори да завладеят и част от Кримския полуостров и да турят ръка на тамошната византийска колония град Боспор (580 г.). Така се изградил един обширен тюркски каганат, в който освен тюркютите влизали различни други племена, като алани, савири, утигури, прабългари, оногури и пр. В границите на това ново политическо обединение, което обхванало огромна територия в днешна Южна Русия, прабългарите имали подчинена роля, но те не загубили своята етническа самобитност и по-късно, когато властта на тюркютите била премахната, успели отново да заемат предно място и да изградят силен племенен съюз под названието „Велика България”.

Освен за прабългарския етнос последици имало раздвижването на населението в Югоизточна и Централна Европа през втората половина на VI в. и за славянския етнос. Добре известно е, че след ударите, нанесени на утигури, кутригури и прабългари, аварите в своя неспирен устрем в западна посока връхлетели и върху антските племена. Земята на антите, както личи от разказа на Менандър Протектор, била опустошена и ограбена, а в борба срещу нашествениците загинал един от техните князе Мезамир. [8] Спомен за бедите, причинени от аварите на антското племе дулеби (разположено между реките Буг и Стир), е запазен в един пасаж от руската летопис „Повесть временных лет” [9]. След като разграбили земите на антите,

5. Срв. Theoph. Sym. Hist., VI, 4 (Извори за бълг. история, III, с. 335 сл.). Както се вижда от разказа на Теофилакт Симоката, този прабългарски отряд бил срещнат от византийците някъде западно от град Нове (до Свищов). В започналата се битка прабългарите излезли победители и ромеите били принудени да бягат. След това прабългарите се оттеглили постепенно, пристигнали при аварския хаган и му доложили за станалото.

аварите навлезли в областта, заемана от славините (в днешно Влашко). Тук те срещнали упорита съпротива, за която свидетелствува пак един пасаж в съчинението на Менандър. В отговор на аварския хаган Баян, който настоявал славяните да му плащат данъци и да се признаят за негови поданици, един славянски вожд, Даврент, заявил, че никой човек „под слънцето” не може да преодолее тяхната сила. „Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не друг наглата. И ние сме сигурни в това, докато има война и мечове”, били неговите думи, отправени към пратениците на хагана. [10] От данни на писмените извори (главно съчинението на Теофилакт Симоката), както и от археологически разкопки се вижда, че аварите само за твърде кратък срок, и то частично, са владеели земите северно от река Дунав (в днешно Влашко) и че местните славянски племена, след като преминала аварската стихия, останали независими и свободни. Единствено в Панония, където се установили аварските дружини след продължителния си поход, местното славянско население, което било доста многочислено, попаднало под властта на хагана и било превърнато в негови поданици. Тези именно панонски славяни, както личи от данни на писмените извори („Историята” на Теофилакт Симоката, т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”, съчинението на Георги (Пизидийски и пр.), участвували като поданици на аварския владетел във военните действия, предприемани от него, строели лодки, за да улесняват преминаването на аварските войски през река Дунав и пр. [11] Но огромната славянска маса от анти и славини фактически скоро се освободила от азиатските пришелци и продължила своя независим политически живот. В такъв смисъл ролята на аварите за съдбата на „славянския етнос” е била по-слаба и не така решаваща, както ролята им за съдбата на „прабългарския етнос”. Докато прабългарите и сродните с тях племена — утигури и кутригури — са били в значителна част унищожени от аварите и освен това — териториално раздробени, при славяните подобни последици не се наблюдават.

Нашествието на аварите и изграждането на аварския племенен съюз в Панония е имало едно твърде важно отражение за прабългарския и славянския етнос в този смисъл, че създало предпоставки за териториално съжителство помежду им, за един съвместен живот на двете етнически групи в границите на създаденото ново политическо обединение. Център на това съжителство станала областта по средното течение на река Дунав и Тиса (днешна Унгария), където живеело многочислено славянско население, подчинено на аварите, и където дошли и се заселили отвлечените от аварската войска прабългари и сродните с тях кутригури. Тук именно заживели приблизително от 70-те години насам смесено прабългари и славяни и тук се осъществил нов и още по-траен контакт между двата етноса. Както вече се видя, прабългари и славяни се срещнали за пръв път в Панония в резултат на създаването на хунския племенен съюз, но тогава досегът помежду им не продължил дълго време. Сега в пределите на аварското племенно обединение те имали вече една много по-голяма възможност да се опознаят взаимно, да участвуват в общи външнополитически и военни мероприятия. Известно е напр., че при обсадата на Солун през 622 г. славяни и прабългари се сражавали заедно във войската, командувана от аварския хаган. [12] Бойно сътрудничество помежду им било осъществено и през 626 г. по време на голямата блокада на Константинопол. Подробен разказ за тази обсада намираме в съчинението на византийския писател Георги Пизидийски. От един пасаж в неговия разказ личи ясно смесеният характер на обсаждащата войска. „Защото пише той — славянин се беше споразумял с хун, скит — с българин и мидиец със скит.” [13] Специално внимание заслужава известието му, че славяни и прабългари действували заедно в изпратената срещу византийската столица флотилия от лодки. „Варварският

11. Така напр., когато през 593 г. аварският хан решил да нападне отново византийската крепост Сингидунум (днес Белград), той накарал „множество славяни” (πλήϑη τε Σκλαυηνῶν) да се заемат с дърводелство, за да приготвят лодки, с които да премине реката (Theoph. Sym. Hist., VI, 3). Срв. Извори за българската история III, стр. 318. През 600 г. по време на едно голямо сражение на ромеи и авари при река Тиса на страната на аварите се сражавали очевидно като поданици на хагана и голям брой славяни (Theoph. Sym., Hist., VIII, 3; Извори за българската история, III, стр. 352). Ромеите победили и пленили според разказа на Теофилакт Симоката три хиляди авари, други варвари — шест хиляди и двеста и славяни — осем хиляди. От това може да се заключи, че броят на славяните в Панония е бил значителен и че те давали главния контингент във войската на хагана.
ум — съобщава във връзка с това византийският писател — беше натоварил на ладии (той беше издълбал и приготвил корубести лодки) множество славяни, смесени с българи (Σθλάβων τε πλήθη Βουλγάροις μεμιγμένα), и започна освен битката по суша и морско сражение. [14] Продължителното съжителство на славяни с прабългари в Панония създало условия за смесване помежду им, за взаимни културни влияния, за билингвизъм. Известно е напр., че един от съветниците на Кубер, прабългарски вожд от Панония, знаел добре „езика на славяни и на българи” (γλῶσταν . . . Σκλάβων καὶ Βουλγάρων). [15]

Трябва да се предположи, че подобни примери на двуезичие, което е било резултат от тесния досег между славяни и прабългари, не ще да са били редки и единични.

Казано накратко, осъществилият се в аварска Панония продължителен съвместен живот между „прабългари” и „славяни” допринесъл значително за по-нататъшното сближаване и опознаване на двете етнически групи. А това не е било без значение за процеса на тяхното смесване и спояване, който се развил впоследствие (през VII—IX в.) в пределите на общата славянобългарска държава.

Обстоятелството, че славяни и прабългари живеели известно време съвместно в границите на аварския племенен съюз и под ръководството на аварския хаган, създало у някои по-късни, недобре осведомени средновековни писатели представата, че авари, прабългари и славяни са един и същ етнос, че помежду им няма разлика. Особено характерна е една подобна смесица в т. нар. Монемвасийска хроника (анонимен византийски летопис от края на X или началото на XI в.). В тази хроника четем, „че аварите били под род хунски и български народ” (Γένος οἱ Ἀβάρες ἔθνος Οὐνικὸν καὶ Βουλγαρικὸν). [16] По-нататък, след като говори за нахлуването на аварите в Пелопонес, авторът ги назовава с името „славянски народ” (τοῦ Σθλαβινοῦ ἔθνους). Както се вижда, налице е една терминологична обърканост и названията „българи”, „авари” и „славяни” се употребяват като равнозначни очевидно поради схващането на анонимния летописец, че това са названия за един и същ „етнос”.

Образувалият се към 70-те години на VI в. силен аварски племенен съюз в Панония, в който освен аварите участвували още ге-пиди, прабългари и славяни, представлявал голяма опасност за балканските територии на Византийската империя. Сега империята имала; като непосредствен съсед едно ново и добре организирано политическо и военно обединение на различни племена, които могли със съвместни усилия да предприемат стремителни набези в нейната територия, да проникват дълбоко в земите на юг от Дунава. При това опасен и нападателен съсед на империята бил не само аварският племенен съюз. Опасни съседи на Византия били и многочислените славянски племена, които останали вън от границите на този съюа и се освободили скоро от зависимостта си от аварския хаган. Това са били главно славянските племена на север от Долния Дунав в днешните румънски земи, където аварската власт се задържала кратко време и които отново подхванали нападателните си действия на юг от реката.

Прочее след 70-те години на VI в. Византийската империя била изправена пред двойна заплаха: от една страна, нахлували откъм северозапад авари заедно с панонски славяни и прабългари, от друга — самостоятелните славянски племена от днешно Влашко. Между това вътрешното състояние на Византия ставала все по-тежко. Империята била изтощена твърде много вследствие на продължителните войни, водени по време на Юстиниан I (527—565 г.), и нейната военна и финансова организация била силно разстроена. Осрбенозле били засегнати от продължителните войни и напрегнатата външна политика на Юстиниан селските слоеве и дребните и средните градски собственици. Недоволството на неселението в различните области на Византийската империя, в това число и в нейните балкански провинции, което се чувствувало още през първата половина и средата на VI в., ставало все по-остро и нежела-, нието да се укрепва византийската власт — все по-подчертано. При една такава обстановка условията за набези на „варварите” в Балканския полуостров ставали все по-благоприятни, а защитата срещу тях — все по-слаба и неефикасна.

Нахлуванията на авари и славяни в балканските територии на Византийската империя започват с пълна сила от 80-те години на VI в. и с незначителни прекъсвания продължават в течение на около половин век. Сведения за тях ни дават редица извори от византийски, западен и източен произход, като напр. Историята на Теофилакт Симоката, т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”, хрониката на Йоан от Никиу, хрониката на Михаил Сирийски, поемата на Георги Пизидийски, писмата на римския папа Григорий I и пр. Първото сериозно нахлуване, както може да се съди от едно известие у на западния писател Йоан Биклярски, е станало през 575 г., а последното голямо нападение, при което са участвували авари, славяни и прабългари и е имало за прицел самата византийска столица — през 626 г. Сведения за нахлувания на славяни и авари (на юг от Дунава) имаме още за годините 581, 582, 584, 585, 586, 587, 588, 593, 597, 600, 609, 613, 617, 620, 622, 623. [17] Както се вижда, налице е един низ от непрестанни набези, на които са били подложени балканските земи през разглеждания 50-годишен период и които надхвърлят по своята честота значително набезите и нашествията от предходните години.

Териториално погледнато, нашествията на авари и славяни засегнали целия Балкански полуостров и не оставили спокоен нито един негов район. Обект на нахлувания и опустошения са били областите Горна и Долна Мизия (заедно с провинцията Малка Скития), Тракия, Дакия, Македония, Илирик, Елада — с една дума, всички балкански владения на Византийската империя, населени по това време с едно пъстро и смесено население и преди всичко с траки, илири и гърци. С голяма лекота и бързина, както свидетелствуват описания на съвременници, неприятелските войски се придвижвали по различни посоки, без да срещнат сериозна съпротива. Особено характерни в това отношение са сведенията, които намираме у Теофилакт Симоката и които се отнасят до славянските и аварските нашествия при царуването на Маврикий (582—602). Ние виждаме как вражите дружини нанасят удари на византийската власт в различни краища на полуострова и нападат градове и укрепени центрове, които са били разположени един от друг на големи разстояния (като напр. Сингидунум — днес Белград, и наскоро след него — Анхиало). Това свидетелствува за пълното безсилие на Византийската империя по това време и за невъзможността ѝ да отблъсква вече ефикасно „варварите” от своите земи южно от река Дунав.

Един нов и важен момент, който характеризира нападенията на славяните в Балканския полуостров през този период, е това, че нашествениците не се задоволявали само с награбване на плячка, както било някога, а започнали да се установяват трайно в заетите територии. Времето на краткотрайните, грабителски набези вече минало и започнало вече постоянното. заселване. Това е нов етап в развитието на взаимоотношенията между славяните и Византийската империя, който заслужава особено внимание и има решаващи последици от гледна точка на изграждането на българската народност. На Балканския полуостров започва вече да се заселва най-важният етнически компонент, който изиграва определяща и основна родя з процеса на нейното образуване през VII—IX в.

Причините за заселването на славяните ѝ Балканския полуостров се обясняват, от една страна, с голямата слабост на Византийската империя, която не е била Еече в състояние да брани своите владения, и, от друга, с по-нататъшното обществено-икономическо развитие на славянските племрна, с техния стремеж да намерят нови и плодородни земи. Ръководна роля и сега продължавала да играе военно-племенната славянска аристокрация, която била организаторът на военните набези срещу империята и заедно с това — на масовите преселнически движения на отделните племена.

Относно заселването на славяните в балканските земи и годините, в които те са се установявали в една или друга част на полуострова, сведенията на изворите не винаги са достатъчни. Въз основа на разкази на съвременници и на данни на топонимията може да се установи, че славяните са нахлували и се заселвали на юг от Дунава главно по два пътя: едни от тях са се спускали от областта южно на Карпатите и от Среднодунавската низина (провинцията Панония) и навлизали във византийска територия по долините на реките Тимок, Морава, Вардар, като прониквали дълбоко на юг чак до Пелопонес и на запад — до Адриатическото крайбрежие. Голям брой запазени топонимични названия от типа „яне” и „ище”, чийто старинен произход е несъмнен и които се срещат в така посочения обширен район, свидетелствуват за този важен и широко използуван път на славянското проникване в балканските земи. [18] Друг път на проникване на славяните в Балканския полуостров е бича областта по Долния Дунав (днешна Добруджа). Оттам преминавали многобройните славянски племена, разположени в днешните румънски земи. Данните на топонимията тук са по-малобройни, но затова пък има данни от археологически проучвания на селища и некрополи, които свидетелствуват за използуването на тази област като важен „пролом” в преселническото движение на славянските маси от края на VI и началото на VII в. [19] Възможно е освен през Добруджа отделни преселнически групи да са преминавали Дунав и в областта между провинциите Горна и Долна Мизия, т. е. в пространството около басейните на реките Вит и Янтра. [20]

Хронологически погледнато, заселванията на славяните започват наскоро след 80-те години на VI в., т. е. успоредно с наченалите се по това време масови и постоянни нахлувания на юг от Дунава. Първо известие за голяма преселническа вълна намираме в хрониката на сирийския летописец Йоан Ефески, който е добре осведомен съвременник на събитията в балканските земи. „Три години след смъртта на Юстин, по време на царуването на победоносния Тиберий [т. е. през 581 г. — б. н.] — бележи летописецът, — проклетият славянски народ прекоси цяла Елада, провинциите на Солун и Тракия, опустоши голям брой градове и укрепени места. Това продължи в течение на четири години, през което време императорът беше зает във войни срещу Персия и всичките му войски бяха на Изток. Това позволи на славяните да се разпореждат свободно, да се настанят в заетите територии и да се разположат там по божия воля ... И сега още [през 584 г. — б. н.] те са се разположили и установили в ромейските провинции ..., като избиват, опожаряват, грабят злато и сребро, стада от коне.” [21]

Както се вижда от думите на Йоан Ефески, става дума за заселване на славяните в края на царуването на Тиберий и началото на царуването на Маврикий. Преселническата вълна обхванала областта около Солун, част от Тракия и от Елада — т. е. днешните гръцки земи. Трябва да се предполага, че това заселване е било във връзка с масовите нападения на славяни и авари, които били извършени по това време (между 579—583) и за които намираме данни у други съвременни извори: Йоан Бикларски, [22] Менандър Протектор, [23] църковния историк Евагрий [24] и Теофилакт Симоката. От описанията на тези автори се вижда, че нашествениците нахлули дълбоко в пределите на Византийската империя и стигнали на изток чак до „дългата стена”, т. е. в непосредствено съседство с визанхийската столица. Те били прогонени от Тракия, но успели да заемат Елада (т. е. Гърция). За заемането на „Гърция” изрично бележат Евагрий и Йоан Бекларски. В случая техните известия съвпадат с посочения вече текст у Йоан Ефески и свидетелствуват, че по време на това голямо нахлуване в началото на 80-те години действително част от днешните гръцки земи са били вече заети трайно от славянските маси. При това броят на нашествениците, както изглежда, е бил чувствителен. Според думите на Менандър Протектор нахлулата в Тракия славянска войска наброявала 100000 души.

Кои точно области в Елада са заели по време на своите действия славяните, не се съобщава точно. Ако се съди по известието на Йоан Ефески, че те опустошавали провинцията на Солун, би могло да се предположи, че нашествениците окупирали трайно някои територии н Южна Македония и Северна Гърция в близост до големия пристанищен център Солун. Това предположение става още

18. За установяването на този път на проникване на славяните в Балканския полуостров убедителни доказателства намираме в студията на G. Zaimov, Die bulgarischen Ortsnamen auf išt aus itj und ihre Bedeutung für die Siedlungsgeschichte def Bulgaren in den Balkanländern, Lingu. Balk., IX, 2, 1965, c. 1—80.

Срв. и монографията му „Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топония.” София, 1967, с. 99 сл.; В. Тъпкова—Заимова. Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 81 сл.

по-вероятно, като се има пред вид, че през 584 г. намираме сведения за едно нападение на 5000 души славяни срещу Солун, което завършило безуспешно. [25] Две години след това, през 586 г., последвало второ и още по-страшно нападение на славяните върху Солун, което хвърлило гражданите в тревога. И за това нападение подробен разказ намираме в т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”. [26] Интересна е една малка подробност в разказа, а именно, че жителите на Солун получили вест за похода на славяните в неделя, 22 септември, но се съмнявали дали нападателите ще могат да стигнат до стените на града дори след четири или пет дни и поради това били доста спокойни и нехаели за отбраната. Те обаче останали изненадани, когато още на другия ден, в понеделник призори, славянските войски се появили пред Солун. Това означава, че те се намирали твърде близо до града и че вероятно са били част от онези славянски маси, които се били установили вече трайно в днешна Южна Македония и Северна Гърция.

Наскоро след заселването си в тези области славяните започнали да се придвижват в южна посока и постепенно проникнали чак в Пелопонес. За това свидетелствува един пасаж от споменатата вече Монемвасийска хроника, в която се съдържат ценни сведения във връзка с аваро-славянските нападения на територията на Византия през VI в. Според неизвестния съставител на хрониката, който се е ползувал в случая от недостигнал до нас изворов паметник, заселването на „славянското племе” в Пелопонес станало през шестата година от царуването на император Маврикий (през 6096 г. от сътворението на света, т. е. през 588 г.). [27] За същото събитие се споменава в т. нар. „Схолия на Арета.” [28] И тук византийският писател от средата на IX и първата половина на X в. отбелязва, че славяните заели Пелопонес през шестата година от царуването на император Маврикий (т. е. през 588 г.). Вследствие на масовото заселване на славяни през VII—VIII в. Пелопонес бил считан вече като територия, в която преобладава „варварски елемент”. Показателно в това отношение е едно добре известно сведение, което се съдържа в съчинението на византийския император Константин VII Порфирогенет „За темите”. Като говори за събитията в Пелопонес след 746 г. византийският писател отбелязва, че цялата тази област „се ославянила и станала варварска” (ἐσθλαβώϑη δὲ πᾶσα ἡ χώρα καὶ γέγονε βάρβαρος). [29] Друго интересно известие намираме в т. нар. „Страбонов епитоматор” (съчинение на неизвестен автор от втората половина на X в., който направил съкращение на географията на Страбон). Там четем: „а сега прочее скити-славяни обитават целия Епир, почти цяла Елада, Пелопонес и Македония” [30]. За наличието на славянско население в Пелопонес се говори изрично и в един западен извор, а именно в житието на св. Вилибалд (от VIII в.). Там е казано, че когато Вилибалд пътувал от Света Гора, се спрял в града Монемвасия, който бил „в славянска земя” (in Sclavinica terra). [31] Сведенията на писмените извори за заселването на славяните в Пелопонес се потвърждават от големия брой (над 400) топонимични и хидронимични названия от славянски произход, които са запазени до наши дни в този най-южен край на днешна Гърция. [32]

25. Acta Dem., XII, 94 сл. (Извори за бълг. история, VI, с. 109 сл.). Относно датата се спори. Според Ф. Баришић, Чуда Димитраја солунског, с. 49 сл., това нападение е станало през 584 г., докато други изследвачи са на мнение, че то е било след първата голяма обсада на града, която се описва в същия паметник (гл. 13—15). Според А. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата” на св. Димитър и тяхната хронология, ГСУ, ФИФ, XI, 1952, кн. 2, с. 185 сл., нападението е от 609 г.

26. Срв. Acta Dem., XIII, 107 сл. И по датата на това нападение съществуват разногласия. Някои изследвачи го отнасят към 597 г., но по-вероятно е гледището на Ф. Баришић, Чуда Димитрија солунског, с. 60 сл., че е станало през 586 г. За различните предположения по датировката срв. А. Бурмов, пос. съч., с. 179 сл. Вж. и Р. Lemerle, La composition et là chronologie des deux premiers livres des Miracula S. Demetrii, BZ, XLVI, 1953, c. 354, който приема 597 г.

32. По въпроса за заселването на славяните в Пелопонес през втората половина на VI в. има обширна литератуда. Направените изследвания сочат, че няма основания да се отрича достоверността на съобщението на Монемвасийската хроника и на схолията на Арета и да се оспорва, че славянски заселници там има още от 588 г. Срв. главно по тези въпроси Р. Charanis, The Cronicle of Monembas:a and the question of the Slavonic Settlements in Graece, DOP, 5, 1950, 152; A. Bon, Le Peloponèse byzantin jusqu'en 1204, c. 31.

Проникването на славяните чак в Пелопонес е било свързано с установяване на славянски заселници и в други области на Гърция (Тесалия, Атика, Епир и пр.). За това може да се съди пак от данните на Монемвасийската хроника, както и на споменатата схолия на Арета. В Монемвасийската хроника четем, че преди да завладеят Пелопонес, нашествениците, водени от аварския хаган, завладели „Тесалия, Елада, Атика, Евбея” [33]. А в схолията на Арета се казва, че „славянският народ с война проникнал в първа и втора Тесалия, и в Айния, и в двете Локриди, и в Епикнидия, и в Озолия, и в стария Епир, и в Атика, и в Евбея, и в Пелопонес, като изтребил и унищожил местните елински племена” [34]. Става дума прочее за едно масово навлизане на славяни на територията на Северна, Средна и Южна Гърция, което, ако се съди по указаната от двата извора датировка, се е осъществило до 588 г., т. е. в началните години на царуването на император Маврикий. Разбира се, едва ли е възможно да се приеме, че само в продължение на няколко години (между 581—588 г.) славянското заселване в днешните гръцки земи е било завършено и че след посочените събития нов преселнически поток, вече не е имало. Много по-вероятно е да се допусне, че заселване на славяни в територията на днешна Гърция е имало и след 588 г. и че това е бил един продължителен процес, който се е развивал в тясна връзка с редицата споменати вече нашествия и нахлувания на славяни и авари във Византийската империя през края на VI и първата четвърт на VII в. Има при това и едно изрично указание на писмен извор, което свидетелствува, че заселване на славяни в днешните гръцки земи е ставало и след 588 г. Касае се за един пасаж в хрониката на испанския епископ Исидор от Севиля (умрял към 636 г.), който гласи, че „през четвъртата година от управлението на император Ираклий [т. е. през 613 г. — б. м.] славяните заели Гърция” (Sclavi Gfeciam occupant). [35]

Паралелно с проникването и установяването на славяни в гръцките земи вървяло и тяхното заселване в днешна Македония. Още наскоро след 80-те години на VI в., както вече се отбеляза, славянски преселници са се намирали близо до Солун и са организирали първата голяма обсада на този град през 536 г. Впоследствие притокът на славяните в македонските земи се е увеличил повече и в продължение на около 30—40 години те се установили плътно в тях. Може да се предположи, че докато на цариградския престол се намирал Маврикий (582—602), преселническата вълна не е била така силна, но след неговата смърт, когато дунавската граница на империята рухнала окончателно под ударите на „варварите”, проникването на славянските племена в Македония станало неудържимо. За трайното и масово заселване на славяни в тази област може да се съди от разказа за голямата обсада на град Солун, предприета от тях вероятно през 620 г. [36] В тази обсада взели участие, както се отбелязва в „Чудесата на Димитър Солунски”, безчислено множество славяни, съставено от племената драгувити, сягудати, велегезити, ваюнити, верзити и др. (πλῆθος ἄπειρον . . . τῶν δρογουβιτῶν, σαγουδατῶν, βελεγεζητῶν, βερζητῶν καὶ λοιπῶν ἐθνῶν . . .). Това било една огромна маса от славянски заселници, които обитавали в една обширна територия в Македония и Северна Гърция и които имали възможност с обединени усилия да се насочат срещу големия византийски пристанищен център. От изложението на летописеца личи, че така организиралите се за обсада на Солун славяни не са идвали вече, както по-преди, от една отдалечена област отвъд река Дунав, а са били трайно установили се жители в една окупирана от тях византийска територия в Македония и Гърция.. Вижда се при това, че славяните имали намерение да продължат своето по-нататъшно заселване и да се установят и в самия Солун след неговото евентуално превземане. „Те водеха — бележи във връзка с това летописецът — със себе си своята челяд заедно с покъщнината и смятаха, като превземат града, да се настанят там.” [37] Обсадата на

35. Срв. Th. Mommsen, Isidori Junioris episcopi Hispaniensis Historia Gothorum, Wandalorum, Sueborum, MGH, AA, XI, I, c. 337 (Извори за българската история, II, с. 384). За масовото заселване на славянски племена в Гърция свидетелствуват запазените до наши дни многобройни топоними и хидроними. Най-ценно изследване по този въпрос от М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin, 1941. Известни корекции към приведените у него примери у D. I. Georgakas, Beiträge zur Deutung als slawischerklärter Ortsnamen, BZ, 41, 1941, c. 351—381. Griechische Ortsnamen, BZ, 42, 1942, c. 76—90.

Солун излязла обаче несполучлива и нападателите били отблъснати.

Едновременно със заселването на славяни в гръцките земи и в Македония славянски маси проникнали и в днешна Албания. Тук се установило племето ваюнити (τῶν βαιουνητῶν), за което се споменава в посочения пасаж за обсадата на града Солун от 620 г. За заселването на славяните в албанските земи свидетелствуват голям брой топоними и хидроними, които произхождат от VII в. насам и много от които са запазени и до наши дни.

Освен в гръцки земи, в Македония и в Албания славянски заселници се установили през първата четвърт на VII в. и в един обширен район по басейна на реките Тимок, Морава, Нишава и Струма в областта на такива големи градове като Ниш, Сердика, Пауталия (Кюстендил). За това можем да съдим пак от данни в „Чудесата на Димитър Солунски” и по-специално от разказа за друга една голяма обсада на Солун, станала вероятно през 622 г. Летописецът отбелязва, че преди да нападнат отново големия византийски пристанищен център, славяните били обезлюдили „всички градове и области, които зависят от него”. В Солун се стичали, съобщава той „бежанци от Панония, Дакия, Дардания и от другите провинции и градове, [38] за да се скрият зад яките му стени”. По-специално летописецът говори за бегълците от Ниш и Сердика, които били изпитали най-пряко удара на „варварите” и техния неудържим устрем. [39] От неговото изложение може да се заключи, че през разглеждания период се е извършвал един огромен по своите размери процес на раздвижване и разместване на местното балканско население, което напускало своите земи и се отправяло на юг. Този процес обхващал провинцията Панония (т. е. част от днешна Северна Югославия и Унгария), провинция Дакия (т. е. земите около Ниш, Софийско, Кюстендилско), както и земите в днешна Северна България докъм реката Вит и провинция Дардания (т. е. днешна Северна Македония), а така също и Струмската област. В тези области нахлували и се заселвали плътно славянски маси, без цариградските управници да са в състояние да ги спрат или отблъснат. Единствено прибежище за бягащите под напора на „варварите” местни жители бил, както се вижда от разказа на летописеца, градът Солун, който стърчал като малък остров сред огромното славянско море. Масовото заселване на славяните било придружено с появата на голям брой топоними и хидоними от славянски произход, които са разпространени в тази област.

По същото време, когато славяните заемали западните и югозападните краища на Балканския полуостров, те започнали да се заселват и в неговите източни области (т. е. в днешна Северна и Южна България и в Беломорска Гърция и Турция). Писмените извори за това заселване са твърде оскъдни, а също така липсват и богатите данни на топонимията, характерни за западните краища на полуострова. Вижда се, главно въз основа на известията в историята на Теофилакт Симоката, че до края на VI в. византийската власт полагала големи усилия да отбие ударите на нашествениците и да пази Дунавския лимес срещу масови нахлувания. От началото на следващото столетие обаче, когато в империята избухнали вътрешни междуособици и тя била заета в тежки войни срещу перси и араби, славяните започнали да преминават вече несмущавано река Дунав и да се заселват в днешните северни и североизточни български земи (т. е. в провинциите Горна и Долна Мизия и Малка Скития). За този най-ранен период на славянското заселване в областта между Дунав и Стара планина свидетелствуват разкритите през последните години няколко селища и некрополи (при с. Полина, с. Гарван и с. Сребърна, Силистренско, при с. Сини Вир, Шу менско, и пр.). [40] От характера на жилищното строителство (землянки) и на приложения в некрополите погребален обред (трупоизгаряне) се вижда, че се касае за ранни поселения на славяни, които би трябвало да се датират към VI—VII в. Към този период насочват датировката и откритите в гробовете разнообразни предмети (накити, копчета, ножчета и пр.), които показват голямо сходство с подобни предмети, намерени в славянски некрополи от други страни (Румъния, Чехия, СССР). Така данните на археологията допълват сведенията на писмените извори относно заселването на славяните на юг от Дунава през края на VI и първата половина на VII в. Няма съмнение, че бъдещите археологически проучвания ще разкрият още следи от този преселнически процес и ще направят картината за проникването на славянските племена в областта между Дунав и Стара планина по-пълна и убедителна.

Ако се съди от досегашните данни, почерпани от археологически проучвания, както и от някои писмени известия, би могло да се заключи, че особено плътно славянско население се е настанило в днешна Североизточна България, т. е. в Добруджа, позната през средновековната епоха и с названието „Карвунска област”. За масовото заселване на славяните в този край има едно пряко известие в споменатото вече „Сказание на пророк Исая” (Български апокрифен летопис), съставено от неизвестен автор през средата на XI в. В него четем най-напред как бог наредил на пророк Исая да отдели „една трета част от куманите, наречени българи”, и да засели „земята Карвунска, която опразниха римляни и елини”. По-нататък се .казва, че Исая изпълнил божата повеля и заселил „земята Карвунска, наречена българска, която била опустяла от елини преди 130 години

и заселил там „множество люде от Дунав до морето” и им поставил едкого за цар на име Слав

[41]

И този цар „насели областта и градовете” Както се вижда, това известие е твърде показателно. Независимо от легендарния си характер то отразява добре процеса на заселване на славяните в днешна Североизточна България, което анонимният летописец приписва на божата воля и на дейността на пророк Исая. Намерил е израз фактът, че по време на славянското заселване тази област е била вече лишена от предишните си жители (елини и римляни) и поради това „цар Слав” тряб-

(IMG:http://s41.radikal.ru/i093/1005/5b/caeb8151f643.jpg)

1. Посока на разселване на славяните от българската група
Територии, заети от:
2. Българските славяни (славини), 3. Сърбо-хърватите, 4. Западните славяни, 5. Източни славяни (анти), 6 и 7. Племена от българската група славяни

вало да заселва тамошните градове с докараните от пророк Исая множество нови люде „българи”. Казано накратко, този апокриф отразява в основни линии, макар и в легендарна форма, правдиво историческата действителност и може да бъде използуван наред с други извори като важно свидетелство за заселването на славяните на юг от Дунава и по-специално за установяването им в днешните североизточни български земи (Добруджа).

Сравнително малко данни са запазени относно проникването и заселването на славяните в днешна Южна България (Тракия), както и в днешна Беломорска Гърция и Европейска Турция. Ако се съди по разказа на Теофилакт Симоката, може да се заключи, че в тази обширна територия византийските управници продължавали да упражняват сигурен контрол и да бранят местните селища от ударите на славяни и авари чак до самия край на VI в. През следващото столетие обаче, когато славяните вече започнали мнсово да се заселват между Дунав и Стара планина, започнал процесът на тяхното установяване и в тази област. Прониквайки дълбоко на юг, славянските преселници заели целия Родопски масив и стигнали чак до Бяло море, а някои от тях се прехвърлили и в близките егейски острови и дори на остров Крит. Присъствието на славяни там може да се установи от запазената до наши дни топонимия. [42] Към средата на VII в. масовото заселване на славяни на юг от Стара планина между Черно море, Бяло море и реката Места в основни линии било вече завършено. Новите пришелци се установили както в планинските краища (главно в Родопския масив), [43] така и в равнините. Славянско население е имало например в Източна Тракия, близо до град Виза, т. е. недалеч от самата византийска столица. [44] За това свидетелствува един пасаж от „Чудесата на Димитър Солунски”, който се отнася до събития, свързани с обсадата на Солун вероятно през 675 г.

В резултат на масовото заселване на Тракия от славянски племена с течение на времето там се извършили видими изменения в местната топонимия и хидронимия и редица названия на селища, реки, местности и пр. получили вече славянски облик. За това можем да съдим от разнообразен изворов материал (епархийски списъци, манастирски документи, грамоти на византийски императори и висши сановници и пр.), който се отнася хронологически до различни периоди от историята на тракийските земи и отразява настъпилите демографски промени в тях след идването на славяните. Заслужава внимание напр. един списък на византийските епархии, съставен по времето на византийския император Лъв VI (886—912). Наред със стари, топонимични названия, останали още от времето на римо-тракийската епоха, тук срещаме вече няколко названия на епископски средища в Тракия, които имат несъмнен славянски характер. Това са епископствата Лютица (дн. Лъджа, Ивайловградско), Драмица (дн. Малък манастир, Тополовградско), Буково (дн. Хасковските бани), Великия (неуточнено), Йоница (неуточнено). [45] Редица славянски местни названия, които говорят за етническия състав на населението в Пловдивската област и северните склонове на Родопите, се срещат в Устава на Бачковския манастир, съставен през 1085 г. от неговия основател Григорий Бакуриани. Заслужават отбелязване такива имена като Петрич (село близо до Асеновград), Червен (крепост при Асеновград), Воден (крепост при Асеновград), Добролък (село близо до Бачковския манастир), местност Лалково (около Пловдив) [46] и пр. За силното проникване на славянския елемент в Родопската област могат да бъдат привлечени многобройни примери и из съвременната топонимия. Заслужават отбелязване такива местни имена като Беден, Белица, Батково, Борово, Върбово, Габрово, Дорково, Каменица, Лясково, Лъкавица, Малево, Могила, Осеново, Оряхово, Ситово, Триград, Устово, Чурек, много от които са възникнали несъмнено още

43. Може да се предположи, че още от този най-ранен период на заселването на славяните в Родопската област са останали някои техни селища и некрополи. Специален интерес със своя старинен характер представлява некрополът, открит при с. Беден. Срв. С. Георгиева, Средновековни некрополи в Родопите, Родопски сбор ник, I, София, 1965, с. 130 сл.

44. Срв. Acta Dem., IV, 185 (Извори за българската история, VI, с. 146). Става дума за княза на ринхините Пребънд, който се укривал близо до град Виза в съседство с други славянски племена (καὶ πληςίον τυγχάνοντα ἑτέρων Σκλαβίνων ἐθνῶν).

в най-ранния период от заселването на тази област от славяните. [47] Както се каза при това, славянският елемент се е разпространил дълбоко на юг чак до беломорското крайбрежие, а на изток близо до самата византийска столица. За това можем да съдим пак главно от данните на топонимията. Заслужават внимание напр. два документа от средата на XII в., а именно един типик на цариградския манастир „Пантократор”, издаден по време на византийския импера тор Йоан II Комнин (1118—1143), и една грамота на севастократор Исак Комнин, издадена през 1152 г. в полза на византийския манастир „Богородица Космосотира” (близо до град Енос при устието на Марица). В типика за манастира „Пантократор” става дума за редица селища в Източна Тракия около градовете Памфил, Родосто, Кипсала, Димотика и пр. Между тези селища има някои с очевидни славянски названия, като напр. Добровул, Чувак, Слави, Черковичани, Неволяни и др. [48] Същото се отнася и до типика за манастира „Богородица Космосотира”. В него срещаме такива названия на селища около Енос при устието на Марица като Делян, Драгаваста, Новоселус, Равнианус, Сагадаус (от името сагудати), Черник и др., [49] в чийто славянски характер едва ли може да има съмнение.

От направения преглед на изворите за VI—VIII в., подкрепен с данни на топонимията и от по-късно време, се вижда, че в продължение на около седемдесет години (приблизително от 580 до 650) една обширна територия в Балканския полуостров била заета от плътно славянско население, което се деляло на отделни племена. Тази територия обхващала Горна и Долна Мизия, Малка Скития, Македония, част от Албания, от Северна, Средна и Южна Гърция и почти цяла Тракия. Какъв е бил броят на племената, не може да се установи с положителност. В споменатата вече Арменска география, приписвана на Мойсей Хоренски, става дума, че в балканските земи се били заселили 25 славянски племена, но за точността на това сведение не можем да бъдем сигурни. Всяко племе си имало собствено име, което било познато на съвременниците и употребявано от тях. [50] Така в провинцията Малка Скития ни е познато името на племето севери, за което споменава летописецът Теофан във връзка с образуването на славянобългарската държава през 681 г. Южно и западно от тях живеели други племена, чиито имена за съжаление са ни неизвестни. [51] Според повечето изследвачи в съседство със северите се намирали още седем отделни славянски племена в Мизия, означени в хрониката на Теофан с думите „ἑπτὰ γενέας”. Изказано е обаче и мнение, че в случая се касае само за едно племе и че думите „ἑπτὰ γενέας” трябва да се преведат като „седем рода”. Така се наричало самото племе, което свидетелствува за начина на неговото образуване в резултат на сливането на отделни родове в едно цяло. [52]

В днешна Северозападна България и в част от днешна Сърбия по долините на реките Тимок и Морава се заселили племената тимочани и моравяни, а в тяхното съседство на северозапад се намирали племената абодрити (или преденценти). [53] Познати са ни и

53. Относно тези племена срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 190, 297, 312. Съществува разногласие между изследвачите дали абодритите и преденценти са едно и също племе, или се касае за две различни племена Гледището, че се касае за едно и също племе, обосновава В. Гюзелев в статията си „Баварският географ и някои въпроси на българската история през първата половина на IX в.,” ГСУ, ФИФ, LVIII, кн. III, 1965, с. 287 сл. Там са разгледани и редицата опити за обяснение на името преденценти (praedencentes).

имената на редица племена в Македония. Едно от тях е било племето берзити, за което се споменава във връзка със споменатата обсада на град Солун през 620 г. Те са заемали вероятно областта около Прилеп—Велес—Битоля и Тиквеш. Друго племе, което взело участие в същата обсада, били драговичите (или драгувитите), които обитавали в източната част на Солунското поле. Близо до тях в непосредствено съседство със Солун живеели т. нар. сагудати, за които също става дума във връзка с нападението срещу Солун през 620 г., както и със събития от началото на X в. В областта на реките Струма и Струмица в съседство с берзитите се заселило друго племе, което получило името стримонци. За тях се споменава във връзка с голямата обсада на Солун през 675 г. В същата обсада вземат участие т. нар. ринхини, които живеели по брега на Орфанския залив и се отличавали със своето майсторство в корабоплаването.

Значителен е бил вероятно броят и на славянските племена в Тракия, но само имената на някои от тях са ни познати. Едно от тях е било племето на смоляните, за което се споменава в надпис от началото на IX в. Предполага се, че то е обитавало по средното течение на Места и по Горна Арда, но има и мнение, че е живяло някъде в областта около стария Неврокоп (дн. Гоце Делчев и Разлог). [54] Друго славянско племе, което населявало областта на Доспат, е било, както изглежда, т. нар. мораци (или мърваци). Възможно е да е имало славянско племе в Тракия (по северните склонове на Родопите и около Пловдив) с името драговичи. За това свидетелствува названието „екзарх на Тракия Драговичия” (ἔξαρχος τῆς Θρακίας Δραγουτίας), което е било давано на митрополита на град Пловдив. [55]

От племената, които заели днешните гръцки земи, са известни велегезитите (велезитите), ваюнитите, езерците и милингите. Ваюнитите и велегезитите се споменават във връзка с обсадата на Солун през 620 г. и се предполага, че са заемали областите Епир (ваюнитите) и Тесалия (велегезитите). А езерците и милингите обитавали планинските склонове на планината Тайгет близо до Спарта в Пелопонес.

Някои от така посочените племенни названия били получени след заселването на славяните на Балканския полуостров. Такива са били напр. названията моравяни, тимочани, стримонци, които имат връзка със съответните реки Морава, Тимок и Струма, в чиято област се е заселило съответното племе. Други названия са били от по-стар произход и с тях са се наричали отделни племена още преди да се прехвърлят на юг от Дунава. Такива са вероятно названията на племената драговичи и севери. Заслужава отбелязване обстоятелството, че племена с подобни названия, а именно драгувити (драговичи) и северци (или северяни) се срещат и сред източните славяни (антите). [56] Това сходство на имената подсказва, че сред заселилите се в Балканския полуостров през VI—VII в. многобройни славяни някои от тях са принадлежали вероятно към групата на антите, [57] т. е. към онези славянски племена, които са заемали областта около Днепър и Днестър и част от днешна Молдавия и Бесарабия. Това обстоятелство не бива да ни учудва, като се имат пред вид редицата данни на византийски писатели от VI в., в които става дума, че в нападенията срещу Византийската империя са вземали участие не само „славини”, но и „анти”. Напълно възможно е при голямата преселническа вълна, която залива балканските земи от 80-те години на VI в. насам, в нея да са били включени и част от антските племена.

Наличието на множество славянски племена, които заели през края на VI и първата половина на VII в. голяма част от територията на Византия, намира съответен израз в терминологията, употребявана във византийските извори от това време. Обикновено в изворите се говори в множествено число за „славянски” или „варварски” „племена” или „родове” (γένη, ϕύλλα), c което се подчертава многобройността и заедно с това вътрешната раздробеност на заселилите

56. Срв. изброяването на славянските племена от антската група в Повесть временных лет, I, Москва, 1950, с. 13 сл. За драгувитите и северите (Δρουγοβίτων . . . καὶ Σεβερίων) споменава и византийският император Константин VII Багренородни в своя разказ за славянските племена и отделните „Славинии” в Русия. Срв. Constantini Porphyrogeneti De adm. imperio, ed. G. Moravćsik — R. J. H. Jenkins, Budapest, 1949, 9, 108 = c. 62.

57. Срв. H. C. Державин, Племенни и културни връзки между руския и български народ, София, 1945; Д. Ангелов, Руси и българи в историята, София, 1945, с. 11 сл.; М. Н. Тихомиров, Исторические связи русского народа с южными славянами, Славянский сборник, Москва, 1943, с. 1929 сл.; Н. В. Третьяков, Восточнославянские племена, Москва, 1953, с. 195 сл.

се в балканските земи славянски маси. Редица примери за употребата на тези названия се срещат в посочените вече „Чудесата на Димитър Солунски”, в хрониките на Теофан и Никифор и в други византийски писатели.

Същевременно наличието на множество славянски племена заели византийските територии в Балканския полуостров, разширява, употребата на названието „славиния”. Докато по-рано с това название са били означавани само земите северно от река Дунав, заселени плътно от славянските маси, сега вече „славинии” се появяват и в балканските земи. С думата „славиния” (Σκλαβινία) византийските писатели са означавали отделни области, заети от едно или друго племе. [58] Така напр. в изворите става дума за „славинии” в Македония, където са се били установили племената ринхини, сагудати, берзити и др. [59] Става дума също така за „славинии” в Гърция [60], където са живеели велегезитите, ваюнитите, езерците и милингите. Всяка „славиния” е била управлявана от отделен вожд (ἄρχων, ῥῆξ) и представлява самостоятелна племенна единица. Според названията на отделните племена е било обичайно да се назовава и заеманата от тях „славиния”. Така напр. областта, която през VII—VIII в. обитавали споменатите вече берзити, получила названието „Берзития”. Това название се среща у византийския летописец Теофан във връзка със събития, отнасящи се до царуването на българския хан Телериг (768—777). [61] Областта пък, заемана от велегезитите в Тесалия, станала известна с името „Велзития”. Това име се споменава в хрониката на Теофан във връзка със събития към 799 г. [62] Областта, заемана от драгувитите в Южна Македония, станала известна с названието „Драгувития”. Така била наречена впоследствие една от богомилските религиозни общини. [63] Названието „Драговичия” (Δρουγοβιτία) се появило и в Тракия, където са живеели споменатите вече тракийски драговичи. Територията, в която по-късно се установили смоляните, станала известна по-късно като административна единица „Тема на смоляните”. [64] С една дума, всяко племе дало своето име върху съответната „славиния”, която обитавало.

За отношенията между славяните и завареното балканско население сведенията на изворите са оскъдни. От едно известие в хрониката на Михаил Сирийски (средата на XII в.) би могло да се заключи, че в някои от заетите от славянските племена райони местните жители се считали за техни подчинени и в това си качество били длъжни да им плащат натурален данък (част от урожая). [65] Трябва да се предположи, че славяните успели да станат господари главно над селското население в окупираните от тях земи на Балканския полуостров, докато в по-големите градски центрове (особено на юг от Стара планина) продължавала да се запазва властта на византийската администрация.

Независимо от обстоятелството, че заселилите се в балканските земи славяни са били твърде раздробени при условията на господствуващия у тях родово-племенен строй, те представлявали в езиково и етнографско отношение една доста хомогенна общност. Ценен материал в това отношение е славянската топонимия, запазена от най-ранния период на заселването на славяните. Най-многобройни и убедителни примери из областта на топонимията намираме в днешните гръцки земи, в Южна Албания, отчасти в днешна Македония и в Тракия. Много топонимични и хидронимични названия от VI—VII в. са ни запазени и от старите поселения на славяните


58. Срв. D. Angelov, La formation de la nationalité bulgarie, Études Balkaniques, № 4, 1969, c. 25. „Славинии” се появяват и в областите, заети от племената от сърбо-хърватската група. Срв. S. Antoljak, Unsere „Sklavinien”, Actes du XII Congres international d'études byzantines, t. II, Beograd, 1954, c. 9 сл.


63. Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 419. Във връзка с названието „Другувития” срещаме в едно писмо на Михаил Псел споменаване за един кри/тхс Дроугоубиютоу срв. (Извори за бълг. история, XI, с. 125.)

64. Срв. Д. Дечев, Где са живели смоляните, Сборник в чест на В. Златарски, София, 1925, с. 51.

65. Срв. Michel le Syrien, ed. Chabot, Paris, 1909, II, c. 361. „Славяните — бележи сирийският летописец, — казвали на населението, в чиито земи нахлували: Излезте и сейте, ние ще ви вземем като данък само половината” (срв. съответния текст в руски превод у И. В. Пигулевская, Сирийские источники по истории народов СССР, М.—Л., 1941, с. 101—102). Срв. във връзка с отношението на славяните към местното население М. Андреев — Д. Ангелов, История на българската феодална държава, 1968, с. 66—67; вж. и В. Тъпкова-Заимова, Етнически промени и нашествия, с. 104.

в днешна Румъния и отчасти в Добруджа. Ако се сравнят и съпоставят топонимичните названия от целия този обширен ареал, ще се види ясно, че славянските племена, които са се били заселили в него, са били съвсем сродни по своя език. Всички те спадали към отбелязаната вече група на южните славяни, която се е отличавала с характерната ,промяна на праславянските звукосъчетания tj и dj в звукосъчетания щ и жд. Така напр. в Гърция са ни запазени от ранния период на заселването на славяните местни имена като Κορυστάνη (от Корыштане), Πέστα (от Пешть), Μεσδάνι (от Междани) и пр. [66] В Албания срещаме селищни названия като Пештер, Лешта Хоштова, Гражден [67] или заети от славянски език думи, като ториште, вощина и др. [68] В Македония намираме местни названия като Балчишта, Бегнище, Братиниша и др. [69] Редица местни назвакия със звукосъчетанията шт и жд са запазени, както вече се отбеляза, в днешните румънски земи, а именно Граждури (Grajduri), Пештера (Pestera), Пештере (Pestere), Злашти (Zlasti), Медвежде (Medvejde). [70] Звукосъчетанията шт и жд са типични и за езика на заселилото се на юг от Дунава през VI—VII в. славянско население, което заело провинциите Горна и Долна Мизия и Малка Скития (Добруджа).

Наред със звукосъчетанията шт и жд, които се срещат в архаичната, а и в по-късно създадена славянска топонимика в днешна Гърция, в Южна Албания, в Македония, Тракия, Северна България и в румънските земи и които свидетелствуват за езиковата общност на всички заселили се в тия области славянски племена, има и други характерни черти в консонантната и вокалната система на славянското население от този обширен ареал, които доказват тази общност. Тук спада преди всичко еднаквият начин на произнасяне на двете носовки ѫ и ѧ съответно като „он” и „ен”, т. е. на запазване на „назализма”. За пример могат да бъдат приведени редица местни названия от архаичната славянска топономия в днешните гръцки земи като Δομνίτσα (от Дѫбьница), λόγγα (от Лѫгъ), Λεντίνη (от Лѫдина), Γρέντα (от Грѧда) и др. [71] Назално произношение на двете носовки е характерно и за славяните, които заели албанските земи. За пример могат да бъдат приведени местни названия като Лангайца, Гломбочани, Свентогерия и пр. [72] Този назализъм се е запазил до късна епоха в говорите на българското население в Албания в такива думи като зент (зѫт), говенда (говѧда), чендо (чѧдо) и пр. [73] Назално произношение на двете носовки е било характерно и за славяните в Румъния. Това личи както от някои топоними и хидронимични названия, напр. Дъмбовица, тъй и от славянски заемки в румънския език като donga (от дѫга), munca (от мѫка) и пр. [74] Назализмът, характерен за говора на посочената голяма група южни славяни през ранния период от историята на нейния език, е дал отражение и върху унгарския език чрез такива славянски заемки в него, като gomba (гѫба), szent (свѧт), pentek (пѧтък) и др.

Друга обща черта за славяните в ранния период след заселването им в посочените области на Балканския полуостров е запазването на звуковата стойност на двете ерови гласни (ъ и ь), и то както в силна, така и в слаба позиция. От топонимични названия, запазени предимно в Гърция, може да се извади заключението, че малката ерова гласна е звучала през разглежданото време като и (i), а голямата ерова гласна — приблизително като дълго у (u). Запазвали са своята звукова стойност двете ерови гласни и сред славянското население в Албания, Румъния, Унгария, както, личи от такива примери като Dibra (от дьбър — в Албания), sută (от съто — в Румъния), lin (от льнъ — в Унгария) и др. [75]

Други важни фонетични особености, общи за славянските племена в заетата от тях територия на Балканския полуостров, са били следните: гласната о е имала широк характер и се е произнасяла приблизително като едно затворено а (за пример може да бъде дадена думата Загора, която в гръцка транскрипция се е предавала като Ζαγάρα). Гласната u се е произнасяла приблизително като у. Запазвало се е различието между меко и твърдо сонантно р. Метатезата на ликвидните съгласни в групата tort, tolt-tert, telt още не е била прокарана. Пазело се е различието между меко и твърдо

сонантно р. Омекчаването на задноезичните г, к, х след някои предни гласни в ц, з, д (т. нар. трета палатализация) още не е било осъществено като завършен процес. [76]

Една от характерните общи черти във вокалната система на заселилите се в споменатите области на Балканския полуостров славянски племена е било произношението на гласната ѣ. От примери, взети от топонимични названия в Гърция, Албания, Македония, Югозападна България, румънските земи, личи, че тази гласна е имала през този ранен период навсякъде широк характер и е звучала като я. Поради това в запазените и предадени чрез гръцката азбука топонимични названия и думи тя се транскрибира обикновено чрез εα или ια, или α, а в названия, написани с латинската азбука — чрез ea. Като примери на славянска топонимика от Гърция могат да бъдат приведени такива имена като Ρεάχοβον (Рѣхово), Δριάνοβον (Дряново), Δράνιτσα (Дрѣница) и др. От Епир и Южна Албания — τριστενάκον (Тръстѣник) и Διάβολις (р. Дѣвол), от Македония — Βαλάσιζα (Бѣласица), Χτεάτοβο (Хтѣтово), от Югозападна България Τριαδίτζα (славянското Ср&#
PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 11 2010, 16:15
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



ГЛАВА ВТОРА. Славяни и прабългари

4. ЗАСЕЛВАНЕ НА ПРАБЪЛГАРИТЕ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ И ОБРАЗУВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

През края на VI в. в създадения в днешна Южна Русия обширен тюркютски хаганат избухнали вътрешни междуособици и това дало възможност на подчинените прабългари да се освободят от чуждата власт. Кога точно е станало това, не може да се определи с положителност, [1] но сигурно е едно, а именно, че в началото на VII в. съществувало вече напълно самостоятелно прабългарско политическо обединение, означавано от византийските писатели с името „Велика България” (Ἡ μεγάλη Βουλγαρία). Пръв владетел на това политическо обединение бил Гостун, а след него дошъл Кубрат (известен в „Именника на българските ханове” с названието Курт).

Както изглежда, Кубрат е заел властта към 590 г. Според данните на „Именника” той управлявал 60 години, [2] а от разказа на византийския летописец Теофан узнаваме, че умрял по време на царуването на византийския император Константин II (641—668). [3] Най-вероятно е да се предположи, че това е станало към 650 г. [4]

Трудно е поради липса на достатъчно данни да се установят с точност границите на „Велика България”. Описанието, което ни е дал византийският летописец Теофан за това политическо обединение на прабългарите, е доста неясно и непълно. [5] Ненапълно ясни са и сведенията, които намираме в посочената вече „Арменска география” на Мойсей Хоренски. Може да се установи все пак, че „Велика България” обхващала една твърде обширна територия на север и северозапад от Кавказките планини в днешна Южна Русия. Южната граница на „Велика България” стигала до р. Кубан от извивката на запад до Азовско море (Меотида). Източната граница стигала до-

1. Според В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 90 сл., това е станало към 582—584 г.; А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 33, приема един по-широк период, между 583—589 г., като счита, че определянето на по-точна дата засега е невъзможно. Значително по-късно поставя освобождаването на прабългарите и създаването на „Велика България” М. И. Артамонов, История хазар, с. 157 сл. Като доразвива в това отношение изследванията на Л. Н. Гумилев върху историята на тюркютския хаганат, той стига до заключението, че до 632 г. „прабългарите” били все още подчинени на тюркютския хаган. В тази година по негово мнение трябва да се отнесе началото на управлението на Кубрат (История хазар, с. 163). Мисля обаче, че неговите съображения, с които се опитва да обори предложената от В. Н. Златарски значително по-ранна датировка, не са подкрепени с убедителни данни.

т. нар. Хипийска планина (наричана още „Българска планина”). Това е планинско възвишение, разположено между реките Волга и Дон, което днес носи названието „Ергени”. На запад „Велика България” се е простирала докъм реката Днепър. Северната граница е неустановена, но вън от съмнение е, че северни съседи на „прабългарите” са били редицата славянски (антски племена), които през разглеждания период са живеели плътно в днешна Южна Русия. [6]

Основно ядро на „Велика България” съставлявал прабългарският етнос, който и през разглеждания период продължавал да се дели на отделни племена. В областта северно от Кавказ живеели, както личи от споменатата „Арменска география” на Мойсей Хоренски, племената „купи-булгар”, „дучи-булгар”, „олохондор-булгар” и „чдар-болкар”. Запазвал се е прочее обичаят всяко племе да се нарича със собствено име, като наред с това съществувало и общото название „българи” (булгар, болкар). Това свидетелствува за голямото сродство между отделните племена и заедно с това за обстоятелството, че те въпреки всичко продължавали да запазват своята самостоятелност като отделни единици. ;

Наред с прабългарските племена в пределите на „Велика България” са живеели и други племена, сродни с прабългарските, но не идентични с тях. Едно от тия племена са били т. нар. оногури, за които намираме сведения у Йордан и у други автори от V—VI в. [7] За оногурите се знае, че са живеели през VI в. източно от река Днепър и че спадат към групата „огурски племена”, които са дошли от Азия в Южна Русия заедно с преселението на хуните. Йордан отбелязва, че те били известни с това, че търгували с кожи, а от разказа на Менандър Протектор узнаваме, че и те, както прабългарите, попаднали под властта на тюркютиге. Оногурите са имали в продължение на дълги години пряк и тесен досег с прабългарските племена и това сближило двата етноса твърде много. Един византийски писател, дякон Агатон, като говори за нашествието на прабългарите по време на хан Тервел през 713 г. нарича българите оногури (Οὐννογούρων Βουλγάρων) [8]. Това свидетелствува, че с течение на времето племето на оногурите фактически се е било сляло с прабългарската етническа общност и поради това към него е било прикачено вече общото за всички прабългарски племена прозвище „българи”.

Наред с оногурите в пределите на „Велика България” са жи-

веели и т. нар. оногундури. Сведения за тях в извори, по-ранни от VII в., не се срещат. Както изглежда, те са играели твърде важна роля в създалото се политическо обединение и самият Кубрат. (Курт) е наречен в един пасаж в хрониката на патриарх Никифор „господар на оногундурите” (ὁ τῶν Οὐννογουνδούρων κύριος). [9] Оногундурите също се сближили тясно с прабългарите по време на продължителния контакт на двата етноса в рамките на общия племенен съюз. Поради това и те започват да се наричат вече с прозвището „българи”. За това свидетелствува един текст у летописеца Теофан в неговия разказ за „Велика България”. „Необходимо е — пише византийският писател — да се каже и за миналото на оногундурите-българи и котраги (τῶν Οὐννογουνδούρων καὶ Κοτράγων). [10] Смесва и счита за равнозначни имената „оногундури” и „българи” византийският писател Константин VII Порфирогенет в съчинението си „За темите” (от средата на X в). [11] Това смесване на двете названия е убедително доказателство за осъществилия се процес на сливане на двата етноса помежду им, по същия начин, както са се били слели прабългарите с оногурите.

Наред с оногури и ононгундури в пределите на „Велика България” са били включени през VII в. и известните ни от предишното столетие кутригури, които се явяват сега в изворите с видоизмененото название „котраги”. За котрагите се споменава в хрониката на Теофан и Никифор [12], във връзка с разказа за разпадането на Велика България след смъртта на Кубрат. Характерното е, че и двамата византийски автори означават котрагите като „едноплеменници” (ὁμόϕυλοι) на прабългарите. Това свидетелствува за осъществилия се и тук процес на сливане на двата етноса. Видяхме, че през предишното столетие прабългари и кутригури, макар и близки помежду си, все пак не били напълно еднакви и прабългарите си имали свой собствен език, различен от езика на кутригурите и утигурите. С течение на времето обаче съществуващите отлики, изглежда, постепенно намалявали и към средата на VII в. в резултат на продължителния съвместен живот в пределите на общото политическо обединение прабългари и кутригури (котраги) вече почти не се различавали помежду си. Те се превърнали в „единоплеменници” (ὁμοϕυλοι) по същия начин, както се били превърнали в „единоплеменници” с прабългарите оногурите и оногундурите.

От казаното се вижда, че в пределите на „Велика България”,. създадена в резултат на отхвърляне на господството на тюркютите, се осъществил в продължение на около едно столетие не само един процес на политическо обединяване на отделни племена, но и един асимилационен процес на спояване на различни етнически групи, на създаване на една по-хомогенна в езиково и културно отношение етническа общност. В този асимилационен процес решаваща роля играело ядрото от „прабългарски племена”, в което се преливали и загубвали предишната си изолираност и самобитност редица тюркско-огурски племена като оногури, оногундури, кутригури (котраги). Възможно е наред с тези племена да са се прелили в „прабългарския етнос” и част от други племена, разположение обширната територия между Волга, Днепър и Черно и Азовско морета, като хуни, готи, алани и пр.

За голямата пъстрота на прабългарската етническа общност, създадена през VI—VII в., свидетелствуват не само данни на писмените извори, но и данни, извлечени въз основа на антропологични проучвания. Доказано е от изследване на прабългарски некрополи, открити в днешна Южна Русия или в Североизточна България, че антропологическият тип на прабългарина е твърде смесен. Една група черепи спадат към средноазиатската и туранска раса и свидетелствуват за тюрската принадлежност на прабългарския „етнос”. Другар по-малочислена група, спада към уралската раса и показва, че прабългарите са се смесили с различни фино-угорски племена. Среща се и трета, доста многочислена група, с подчертани европеидни черти, които свидетелствуват за силния примес на прабългарите с различни сарматски елементи (алани и др.), с които те са живеели продължително време в тесен досег. С идването на прабългарите в Балканския полуостров и сливането им страки и славяни европеидните черти се засилили още повече и взели решителен превес. [13]

Все още недостатъчно изяснен е въпросът, дали освен с други етнически групи „прабългарите” във „Велика България” не са се, били смесили и с някои славянски племена. Знае се, че северната граница на тяхното голямо племенно обединение е опирала до земите, заселени с анти, и би могло да се предположи, че между „праг българи” и „анти” са съществували доста тесни икономически и политически връзки, което е създавало условия за взаимни влиянвд в областта на материалната и духовната култура. Икономически и политически досег ще да е имало и между „Велика България” и онези славянски племена, които са живеели близо до нейната западна граница (т. е. по басейните на реките Днепър—Днестър) и които са спадали пак главно към групата на антите. Дали взаимните културни влияния между „прабългари” и „славяни” през разглеждания период са били придружени и със смесване между двата етноса, т. е. с развитието на асимилационни процеси, не може да се каже с положителност. Известно е от „Именника на българ-

13. С конкретен доказателствен материал е проучен антропологическият тип на „прабългарите” в обстойната монография на Р. Boev, Die Rassentypen der Balkanhalbinsel und der Ostägäischen Inselwelt und ihre Bedeutung für die Herkunft ihrer Bevölkerung (под печат). Срв. съответните изводи на с. 366 (от ръкописа); същият, Произходът на прабългарите според антропологията. Вечерни новини, 7. IX. 1958 г. Изводът на Боев в тази статия е : „Прабългарите са били тюрки с угорски и доста алански примеси.” Срв. още Ц. Кристанов, Към въпроса за етногенезиса на българския народ, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 3, с. 47. Като се позовава главно на изследванията на М. Попов, Антропология на българския народ, София, 1959, с. 274 сл., както и на своите проучвания върху типа на балкарците, Ц. Кристанов стига до заключението, че у прабългарите са преобладавали повече европеидни черти.

ските ханове”, че в него се срещат имена на владетели, които звучат славянски. Това се отнася до името „Гостун”, което носел предшественикът на Кубрат, както и до името „Безмер”, което носел непосредственият приемник на Кубрат, вероятно най-старият му син Баян. [14] Отдавна е изказано предположение за славянския характер на тези названия и редица изследвачи, изхождайки от това, приемат, че между славяни и прабългари са съществували трайни и тесни връзки още преди основаването на славянобългарската държава. Особено ярко прокарва подобно гледище П. Мутафчиев, който счита, че когато дошли южно от Дунава, „прабългари и славяни са се срещнали като отдавнашни приятели”. Разбира се, въз основа само на две собствени имена (чийто произход при това не е напълно сигурен), едва ли биха могли да се правят големи обобщения за досега между славяни и прабългари в днешна Южна Русия преди заселването им на Балканския полуостров. [15] Няма съмнение обаче, че териториалната близост между двата етноса, която е била налице в продължение на дълги години, не е могла да не създаде условия за сближаване и опознаване помежду им. А това е изиграло съществена роля при по-късно разигралите се събития, свързани с идването на Аспаруховата дружина в България и спояването на славянския и прабългарския елемент в оамките на образувалата се в Мизия обща славянобългарска държава.

Относно стопанския живот и материалната култура на прабългарите в пределите на „Велика България”, изворовите данни са сравнително малко. [16] От направените археологически проучвания и от писмени паметници се вижда, че прабългарите се занимавали главно с животновъдство, а земеделието стояло на по-заден план. Те познавали вече редица занаяти, свързани с ежедневния им бит (кожарство, грънчарство, ковачество и пр.). Характерна за прабългарите още от това време е била специален вид лъскава сивочерна керамика, изработвана на грънчарско колело, която впоследствие е била разпространена и в днешните североизточни български земи след заселването на дружината на Аспарух. [17] Подобно на други тюркски племена прабългарите живеели в кръгли жилища (юрти). За разлика от славяните, които изгаряли своите мъртви, те прилагали погребален обред на трупополагане. В своята цялост материалната култура на прабългарския етнос от VI—VII в. е била близка на изградилата се по-късно в пределите на Хазарския хаганат т. нар. салтовско-маятска култура (в областта на реките Волга и Дон), както и на културата, разкрита в релица алано-сарматски поселения в Южна Русия и Северен Кавказ. [18]

Наскоро след смъртта на Кубрат в пределите на „Велика България” нахлули хазарите, племе от тюркски произход, сродно по език и бит с прабългарите. Под техните удари „Велика България” се разпаднала. [19] Една група прабългари, чийто вожд бил Баян, син на Кубрат, останала в първоначалната си родина и била подчинена от хазарския хаган. В по-късни паметници тези прабългари се явяват

14. За Гостун срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 84 сл. За Безмер, пак там, с. 86, 114; срв. и с. 383 сл. Подробно за имената „Гостун” и „Безмер” с библиографски указания в статията на И. Дуйчев, Най-ранни връзки между първобългари и славяни, Сб. Гаврил Кацаров, II = ИАИ, XIX, 1955, с. 327 сл. Във съгласие със Златарски и други изследвачи И. Дуйчев не е склонен да приеме славянски характер на тези две наименования и счита, че „истинското общение между прабългари и славяни било осъществено едва в пределите на първобългарската държава след третата четвърт на VII в. и достигнало своето пълно развитие към средата на IX в.”, с. 365. За славянски счита двете имена Й. Заимов в статията си „Старобългарски лични имена: Безмер, Гостун и Маломир”, ИИБЕ, XI, 1964, с. 449—453.

16. Срв. Д. Ангелов, Стопанство, обществен строй, заселване на прабългарите на Балканския полуостров и образуване на славянобългарската държава, в: Икономиката на България до социалистическата революция, I, София, 1969, с. 60 сл.; А. Милчев, Формирование староболгарской культуры, Международный симпозиум славянской археологии, София, 1970, с. 17 сл.

под названието „вътрешни” или „черни” прабългари, а заеманата от тях територия се зове „Черна България” (μαυρὴ Βουλγαρία) [20]. Друга група прабългари начело с втория син на Кубрат, Котраг, потеглили в северна посока по течението на река Волга. Впоследствие през X в. тези прабългари създали известната „Волжка България” с главен град Болград. [21] В руските летописи те са познати под наименованието „волжские” или „серебрянные болгары”. Като самостоятелна държава Волжка България просъществувала до първата половина на XIII в., когато паднала под ударите на татарските завоеватели. Трета група прабългари, водени от сина на Кубрат, Аспарух, се отправили на запад, преминали реките Днепър и Днестър и се установили в днешна Южна Бесарабия в непосредствено съседство с Византийската империя. Предполага се, че това е станало към 660 г. Мястото, заето от Аспаруховите прабългари, е известно у византийските извори с названието „Оглос” (ὄγλος). [22]

По такъв начин в резултат'“ на хазарското нашествие прабългарският етнос, който в продължение на около едно столетие е бил политически обединен в едно цяло (с изключение на прабългарите в Панония) и имал възможност да се развива спокойно, сега бил отново разпокъсан в териториално отношение. И този път разпокъсването се оказало окончателно и безвъзвратно.

Отношенията между Аспарух и цариградските управници били първоначално мирни, но впоследствие се влошили. Прабългарите започнали да преминават река Дунав и да навлизат във византийска територия. За да се справи с новите пришелци, византийският император Константин IV Погонат предприел през 630 г. поход срещу „Оглоса”, но бил напълно разбит и се оттеглил в бягство. Аспарух проникнал дълбоко на юг със своята дружина и стигнал чак до Одесос (Варна). По всичко изглежда, че той влязъл в споразумение с вождовете на местните славянски племена за обща борба срещу Византия и срещу аварския племенен съюз, който бил вторият му опасен враг. [23] С оглед защитата на заетата от него територия било направено известно разместване на славянското население в днешна Североизточна България. Племето на северите, което обитавало провинция Малка Скития (Добруджа), се разселило на юг към Стара планина, за да брани проходите при вражи нахлувания, а споменатите „седем племена” били изместени в югозападна посока към пределите на „Авария” (т. е. аварския племенен съюз). [24] Това разместване на славяни от Североизточна България не означава обаче, че там не останали други славянски племена. Напротив, както личи от данни на археологически разкопки, в тази област продължило да живее плътно славянско население, което влязло в тесен досег с новодошлите пришелци. След така взетите предохранителни мерки срещу византийци и авари Аспарух продължил действията срещу Византийската империя. Прабългарите, разказва Теофан, „се възгор-

22. Относно местонахождението на „оглоса” срв. П. Мутафчиев, История на българския народ, I, с. 91. Следва да се отхвърли като неубедително гледището на В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 130 (възприето и от Н. С. Державин, История Болгарии, с. 188), който търси „оглоса” в днешна Североизточна Добруджа. Най-вероятно е да се приеме, че името „оглос” представлява видоизменена от гръцките автори форма на славянската дума „ъгъл”. Срв. по този въпрос И. Дуйчев, Славяни и първобългари, ИИБИ, I—II, 1951, с. 205, бел. 8.

23. По въпроса за отношенията между „прабългари” и „славяни”, създадени след победата на Аспарух над византийците и навлизането на неговата дружина на юг от Дунава, съществуват разногласия. Някои изследвачи са склонни да приемат въз основа на разказа на Теофан, че прабългарите покорили славянските племена и станали техни господари. Тази теза, развита от Г. Баласчев в списание „Минало”, год. I, 1909, кн. 2, с. 204, е възприета и от И. Дуйчев в статията му Protobulgares е Slaves „Annales d'institut Kondakov”, 1938, c. 145. Друга група изследвачи, като се започне от В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 142 сл., поддържат, че между прабългари и славяни са били установени договорни отношения и че в такъв смисъл следва да се тълкува съдържащият се в разказа на Теофан израз „ὑπὸ πάκτον ὄντας”. Към гледището на В. Н. Златарски се присъединяват и Н. С. Державин, История Болгарии, I, с. 191; П. Мутафчиев, История на българския народ, I, с. 96; А. Бурмов, Към въпроса за отношенията между славяни и прабългари през VII—IX в., Ист. пр., X, 1954, кн. 1, с. 77 сл. ; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, София, 1958, с. 18; Г. Цанкова-Петкова, Няколко бележки към началната история на българската държава, ИИБИ, V, 1954, с. 73; История на България, I, София, 1961, с. 60 сл. Изказано е гледището, че с израза „ὑπὸ πάκτον ὄντας” се има пред вид отношението на славянските племена в Мизия спрямо Византийската империя и че той следва да се тълкува в смисъл, че по време на заселването на Аспарух в Мизия тези славяни са били в положение на федерати. Срв. М. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на основаването на българската държава ИИБИ, II, с. 453 сл. През последно време въпросът за образуването на славянобългарската държава, за броя на славянските племена в Мизия и за отношението между прабългари и славяни отново предизвиква значителен интерес сред изследвачите. Срв. и В. Бешевлиев, За славянските племена в Североизточна България от VI до X в. Сб. Преслав, I, София, 1968, с. 17; същият, Zu Theophanis Chronographia, 359, с. 5—17. „Polychronion”, Festschrift F. Döger, zum 75. Geburstag, II, Amsterdam, 1967, c. 55; M. Войнов, Пак за възникване на българската държава, Ист. пр. XXVI, 1970, кн. 4, с. 76; О. Cankova-Petkova, Sur l'établissment des tribus slaves du groupe bulgare au Sud du Bas Danube, Étues Historiques, IV, 1958, c. 143 сл.

дели и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт”. За съжаление от това известие не личи какви именно нови земи и области са били заети от Аспаруховата дружина и нейните славянски съюзници. Разтревожен от хода на събитията, Константин IV Погонат бил принуден да сключи мир, като се задължил да плаща ежегоден данък. Така било поставено началото на славянобългарската държава, чиято столица станал град Плиска. Това станало през 681 г. и това е рождената дата на съвместен държавен живот на двата етноса — славяни и прабългари. [25]

Още от самото начало новата държава станала известна с названието „България”. Така я нарича напр. един византийски духовник Константин от Апамея, който описва събитията през 681 г. във връзка с идването на прабългарите и поражението на византийския император. [26] Като „България” означават новата държава византийските хронисти Теофан и Никифор, нашите най-главни извори за поселването на Аспаруховата дружина в Мизия и победата на прабългарския вожд над Константин IV Погонат. Името „България” е употребено не само във византийски, но и в латински извори през VII—VIII в., а така също и в извори от източен произход (сирийски, арменски и пр.). Така напр. като „България” (Булг-карк) означава славянобългарската държава един арменски историограф, Гевонд, [27] в своето съчинение, писано през средата на VIII в. Утвърждаването на названието „България” е идвало по традиция от Кубратовата „Велика България”. Употребата на това назрание се дължи на обстоятелството, че прабългарите на Аспарух придобили особен авторитет поради важната роля, която те изиграли в борбата срещу Византийската империя. Названието „България” употребявали за означаване на държавата и самите нейни жители през VII—VIII в. Можем да посочим напр. един пасаж в хрониката на Теофан, където четем как поданиците на хан Сабин (764—766) го обвинявали във връзка с решението му да сключи мир с Византия. „Чрез тебе, казвали те, България ще бъде поробена от ромеите” (διὰ σοῦ ἡ Βουλγαρία μέλλει δουλοῦσθαι τοῖς Πωμαίοις). [28]

Относно територията на образуваната през 681 г. славянобългарска държава данните са сравнително малко. [29] На юг тя се е простирала до Стара лдаяина, която се превърнала в граница с Византийската империя. На изток пределите на новата държава достигали до Черно море, но някои крайбрежни градове между долното течение на Дунав и Стара планина (като Одесос, Томи, Констанция) оставали все още във византийски ръце. На запад територията на България достигала някъде в областта между реките Искър и Тимок, но точната граница засега не може да се установи. Сигурно е това, че в западна посока славянобългарската държава се разширявала постепенно в борба срещу аварите, с които тя влязла в близка съседство. В един текст на споменатата Арменска география четем,

25. Вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 147; История на България, I, София, 1961, с. 66; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, с. 71. По-старо гледище, възприето от Златарски и други изследвачи, бе, че договорът между Аспарух и Константин IV Погонат е бил сключен през 679 г. То бе коригирано въз основа на нови данни от Ю. Трифонов в статията му „Известието на сирийския презвитер Константин за Испериховата по беда над византийците” (ИБИД, XI—XII, 1931/32, с. 199 сл.). Той установи датата 681 г. През последно време Г. Цанкова-Петкова в статията си „Няколко бележки към началната история на българската държава”, ИИБИ, V, 1954, с. 319—345, се опитва да докаже, че годината на сключването на мира между българи и византийци е 680. Според М. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните, ИИБИ, VI, 1956, с. 486 сл., поражението на византийската войска в първата битка е станало през 680 г., а мирният договор, с който се признавала славяно-българската държава, е бил сключен през 681 г.

че „Аспарух, като побягнал от хазарите, прогони аварите на запад” [30]. От това може да се заключи, че по негово време е имало някакви военни действия срещу Аварския племенен съюз, които завършили с териториално разширяване на България в западна посока.

Не напълно изяснен е и въпросът за северната и североизточната граница. Знаем от по-късни изворови данни, че в пределите на славянобългарската държава е влизала една значителна територия северно и североизточно от река Дунав, която обхващала части от днешна Унгария, Румъния, Украйна. У византийски автори тази територия се зове обикновено като „България отвъд Дунав” [31] (Βουλγαρία ἐκεῖθεν τοῦ Ἴστρου ποταμοῦ; πέραν τοῦ Δακοβίου). Трудно е да се определи със сигурност кога точно са били включени отвъддунавските земи в пределите на славянобългарската държава и дали още по време на Аспарух може да се говори за Βουλγαρία ἐκεῖθεν τοῦ Ἴστροῦ. Вероятно е да се предположи, че непосредствено след 681 г. прабългарите са запазвали известен контрол над района североизточно от долното течение на Дунав докъм река Днестър, където е била границата им с Хазарския хаганат. Истинското разширяване на отвъддунавските владения е започнало обаче по-късно и в началото на IX в. (при Крум и Омуртаг) в пределите на България са били включени вече обширните територии на север и североизток от река Дунав (Трансилвания, Банат, Олтения, Молдава, Бесарабия, Украйна). Има основание да се счита, че при царуването на Омураг североизточната граница на славянобългарската държава е достигала до река Днепър, а западната е вървяла по басейна на река Тиса. Това е било време на най-голямо териториално разширение на България на север от река Дунав и именно през този период се утвърдило сред византийските писатели посоченото вече название „България отвъд Дунава”. От това време датира и представата, че районът между реките Днестър и Днепър е „част от България” (μέρος τῆς Βουλγαρίας), както изрично е отбелязал това византийският писател Константин VII Багренородни в съчинението си „За управлението на империята” (X в.). [32]

Един несъмнено важен въпрос, свързан с началната история на славянобългарската държава и с нейното етническо развитие, е да се изясни какво е било количественото съотношение между славяни и прабългари след 681 г. Ако имаме пред вид съотношението между двете етнически групи южно от река Дунав, то несъмнено превесът е бил решително в полза на славяните. Те представлявали едно действително огромно по брой население, което било заело в течение на VI—VII в. почти цялата територия на Балканския полуостров, като погълнало при това и голяма част от местните жители (траки, илири и пр.). В сравнение с многочислените славянски маси, живеещи между Дунав и Стара планина, доведените от Аспарух прабългари били видимо малцинство. Те представлявали само част от прабългарската етническа общност, която е била по това време твърде разпокъсана в териториално отношение вследствие на ударите на авари и хазари. Ние не знаем какво е било количеството на Аспаруховата дружина, тъй като съвременниците на събитията около образуването на славянобългарската държава не са ни оставили никакви данни. У един по-късен източен писател, Mихаил Сирийски, който пише към средата на XII в., въз основа на по-стари, недостигнали до нас паметници, намираме обаче известието, че войската, с която прабългарският вожд се поселил на византийска територия, наброявала 10 000 души. [33] Това е едно ценно указание, в чиято достоверност няма основание да се съмняваме и

33. Срв. съответния пасаж в статията на В. Н. Златарски, Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите, ИБИД, кн. IV, 1915, с. 38 сл. В разказа на сирийския писател се съдържат и някои неточности. Така напр. той отнася заселването на прабългарската дружина не по времето на Константин IV Погонат, а при царуването на Маврикий (591—602), което е очевидна грешка. Прабългарският вожд той нарича не „Аспарух”, а „Булгариос”. Относно това име, което се явява като епоним на „прабългарите”, срв. по-долу.

което сочи ясно колко голяма е била разликата между броя на Аспаруховите прабългари и броя на славяните, които образували заедно с тях общата държава. Дори и да приемем, че Михаил Сирийски посочва само броя на войниците на Аспарух, без да включва жените и децата им, които те водели със себе си, все пак е очевидно, че прабългарският етнос, който се заселил в днешна Североизточна България през втората половина на VII в., е бил малочислен и не е представлявал в сравнение с многобройната славянска маса един равностоен в количествено отношение елемент.

През VIII—IX в., когато в пределите на славянобългарската държава влязла посочената вече обширна област северно и североизточно от река Дунав (в днешна Унгария и Румъния и в южната част на днешна Украйна), броят на прабългарското население несъмнено се увеличил, тъй като в така посочените земи и по-специално по басейна на Прут — Днестър — Днепър прабългарският елемент отдавна заемал определени райони. За присъствието на прабългари в тази област може да се съди от редица находки в селища и некрополи, които са свързани с тяхната материална култура и които се датират за времето от VIII до X в. [34] Разширяването на България в земите отвъд Дунава увеличило не само броя на прабългарското население, но и броя на славянското население, което през VIII—IX в. продължавало да живее масово там, особено в днешна Унгария и Румъния, и което, както видяхме, спадало към групата на „българските славяни”. Трябва да се отбележи обаче, че освен славяни и прабългари в границите на отвъддунавска , България живеели и други етнически групи (авари, власи и пр.) и че при усложняването на политическите и военните събития през IX—X в. съставът на тамошното население ставал все по-пъстър.

Към 30-те години на VII в. панонските прабългари, които били поданици на аварския владетел, започнали да се стремят към по-голямо участие във властта и към известна самостоятелност. През 631/632 г. те поискали да бъде поставен за хаган един кандидат из техните среди, но срещнали ожесточено противодействие от страна на аварите. В започналата се борба прабългарите били победени и девет хиляди души от тях заедно с жените и децата били прогонени от Панония. Те намерили прибежище в Бавария при тамошния, крал Дагобeрт, който наредил обаче коварно през една нощ всички да бъдат избити. [35] Едва се спасил техният предводител Алциок, който със 700 души се отправил към Италия и се установил в областта на Венеция.

Около 35 години след това, наскоро след 663 г., в Италия пристигнала друга група прабългари, водени от някой си Алцек, която потърсила прибежище при тогавашния лангобардски крал Гримуалд (662—671). [36] Откъде е идвала тази група, не е посочено, но най-вероятно е да се приеме, че и в този случай става дума за прабългари, които са живеели в Панония и които са били принудени да я напуснат поради лошите отношения с аварския хаган. [37] Крал Гримуалд изпратил Алцек и хората му при сина си Ломуалд в Беневент (Южна Италия), като поръчал да им даде земя за поселване. Алцековите прабългари били заселени според думите на Павел Дякон на обширни места, които били дотогава обезлюдени, а именно Сепинум, Бовианум, Изерния и други градове заедно с техните земи. До края на VIII в. те живеели по тези места и „въпреки че говорят на латински, както отбелязва летописецът, все пак съвсем не са забравили да употребяват и собствени си език” (tamen propriae usum minime amiserunt).

35. Срв. за този епизод в разказа на хрониста Фредегарий (ed. В. Krusch, Chronicorum, quae dicuntur Fredegarii scholastici libri IV, Hannover, 1888, M G H, Scriptores rerum Merovingicarum, II, IV, 72 (Извори за бълг. история, II, с. 389); В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 117 сл., свързва този епизод с по-късното сведение за преселването на Алцек в Италия и счита споменатия от Фридигер Алциок за измислена личност. Съображенията му обаче не са убедителни. За същия епизод вж. и А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 26, който го отнася към 630 г.

37. Според В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 120, който приема разказа на Теофан за петимата синове на Кубрат, Алцек е бил неговият четвърти син, който дошъл със своята дружина в Италия в резултат на разпадането яа „Велика България”.

Лошите отношения между прабългарите и аварите, които довели до изселването на две прабългарски дружини в Италия, продължили,, както изглежда, и през следващите години. Резултатът от това било откъсването на още една голяма прабългарска дружина от Панония начело с Кубер и нейното заселване в днешна Македония. Това събитие станало към 685 г., т. е. няколко години след идването на Аспаруховите прабългари в Мизия и образуването на славянобългарската държава. [38]

Подробен разказ за преселването на Куберовата дружина намираме в споменатия вече паметник „Чудесата на Димитър Солунски”. [39] Там четем, че Кубер бил поданик на аварския хаган в Панония и бил поставен от него за управител на една част от населението в аварската държава, което живеело в областта на града Сирмиум (днес Митровица). По род Кубер бил прабългарин (τῶν Βουλγάρων), както е казано изрично в един наслов, отнасящ се до разказа, свързан с неговата дейност. [40] А самото население, над което той бил поставен да управлява от хагана, било смесено по своя характер. Наред с прабългарите, които образували ядрото на неговата дружина, имало и други племена, между които вероятно и славяни, чийто брой в Панония е бил значителен. Освен това между жителите на посочената област, предоставена му за управление, се намирали и известен брой пленници, които били отвлечени там от аварите и техните съюзници славяни и прабългари по време на действията им в Балканския полуостров през началото на VII в. Пленниците, както личи от разказа на летописеца, произхождали от различни провинции на Византийската империя (Тракия, Мизия, Дакия, Дардания, Родопа, Превалитана и пр.), т. е. от почти всички балкански земи. Между тях имало следователно и траки, илири и гърци, които живеели в Балканския полуостров през началото на VII в. Трябва да се предположи, че най-голям брой пленници били докарани в Панония по време на съвместния поход на авари, славяни и прабългари срещу Цариград през 626 г. Събраната от всички краища на полуострова пленническа маса започнала, както разказва летописецът, да се смесва „с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и многоброен народ”

Осъществил се следователно един значителен по своите размери асимилационен процес в Панония, при който съществуващата там етническа пъстрота в резултат на смесванета на авари, славяни и прабългари, създадена от края на VI и началото на VII в., станала още по-чувствителна.

Около 60 години след откарването на пленниците в Панония, т. е. към 685 г., за техен управител бил поставен от аварския хаган споменатият Кубер. Поради настояването на своите поданици, които искали да се върнат по родните си места, Кубер, както разказва по-нататък авторът на „Деянията на Димитър Солунски”, решил да напусне заеманата от него област и да престане да се подчинява на аварския хаган. Той вдигнал „целия този прокуден ромейски народ

38. Срв. подробно изложение на събитията във връзка с преселването на Кубер у Н. Милев, Кубрат от историята и Кубер в „Чудесата на св. Димитрия Солунски”, Пер. спис. на Българското книжовно дружество, кн. 71, 1910, с. 557—585; В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 121 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 240. Върху личността на Кубер се водят все още спорове главно поради това, че данните на изворите са твърде оскъдни. В. Н. Златарски (пос. съч., с. 121) го счита за един от синовете на Кубрат и следователно за брат на Аспарух. Подобно гледище поддържа и В. Бешевлиев, Надписите около Мадарския конник (сб. Мадарски конник, София, 1956, с. 62), където е посочена и литература върху въпроса. През последните години се изказа мнение, че Кубер е тъждествен с Кубрат (въз основа главно на съзвучието на имената и на известието на летописеца Никифор за борбата на Кубрат срещу аварите). Срв. в такъв смисъл Н. Gregoire, L'origines et le nom de Croites et des Serbes, Byzantion, 17, 1945, c. 88—118; P. Lemerle, La composition et la Chronologie des deux premiers livres des Miracula S Demetrii, B. Z., 46, 1953, c. 350. За тъждествеността на Кубер с Кубрат се изказва и Н. А Bibicou, А propos de la première mention d'un Stratège des Caravisien, Byzantino-Slavica, I, 1966, c. 79 сл. Мисля обаче, че това схващане няма солидна доказателствена основа и че Кубрат и Кубер са съвършено различни личности. Разногласия има и по въпроса за хронологията на събитията. Привържениците на тезата, че Кубрат и Кубер са едно и също лице, са склонни да датират появата на Куберовата дружина в Македония към 635 г., като се основават на сведението на патриарх Никифор за борбата на Кубрат срещу аварите. Според А. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата на св. Димитра” и тяхната хроноло гия, с. 221, преселването на Куберовите прабългари следва да се отнесе към 60-те години на VII в., т. е. по време на византийския император Константин II. Най- убедително ми се вижда датирането на Ф. Баришић, Чуда Димитраја Солунског као историски извори, с. 126—140, който поставя събитията между 680—685 г. Към същия период, макар и да не отбелязва точно годините, отнася събитията и В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 155 сл.


заедно с други племена” (μετὰ καὶ ἑτέρων ἐθνικῶν) и потеглил на юг. Опитът на аварския хаган да го възпре останал безрезултатен. В няколко сражения аварите, били разбити и Кубер, след като прекосил Дунава, навлязъл дълбоко на юг във византийска територия. Той се установил накрай със своята дружина в т. нар. Керамисийско прле (т. е. в днешна Македония в областта на град Битоля). Тази област става известна във византийските извори с името „България” (Βουλγαρία), а самите нейни жители — с името „българи” (Βούλγαροι). [41] Така наред с названието „България”, което се употребява за означаване на славянобългарската държава в Мизия, се появява и още едно название „България” за означение на областта, заета от Кубер, и наред с името „българи”, употребявано за Аспаруховите прабългари, се появява и друго име „прабългари” за означаване на поданиците на Кубер. Употребата на названията „България” и „българи” е ясно доказателство за това, че въпреки смесения характер на населението, докарано от прабългарския вожд след изселването му от Панония, в него е преобладавал прабългарският елемент.

Най-близки съседи на доведените от Кубер прабългари били драгувитите, които започнали да доставят храна на новопристигналото население [42] и си създали с него близки отношения. По такъв начин досегът между славянския и прабългарския елемент, който съществувал още по време на съвместния им живот в Панония, продължил да се развива и станал дори още по-тесен.

Първоначално отношенията между Куберовата дружина и цариградската администрация били мирни, но скоро станали враждебни Прабългарският вожд в съгласие със своите съветници замислил да превземе Солун и след това да разшири по-нататък своите владения. Той имал за цел, разказва летописецът, „да излезе срещу околните племена, да ги покори и да тръгне на война срещу островите, срещу Азия и дори срещу тогова, който обладаваше царската власт” (т. е. срещу императора — б. н.). От това известие се вижда, че Кубер се готвел да създаде в борба срещу Византия обширно политическо обединение, в което главна роля трябвало да играят доведените от него прабългари заедно с местните славянски племена» заселени северно от Солун. За осъществяване на този план бил определен един от най-близките сътрудници на Кубер, по име Мавър. Мавър знаел добре, както посочва летописецът, четири езика — гръцки, латински, славянски и прабългарски (καὶ τὴν καθ᾿ ἡμᾶς ἐπῐ στάμενον γλῶσσαν καὶ τὴν῾Ρωμαίων, Σκλάβων καὶ Βουλγάρων) [43] и се промъкнал уж като беглец в Солун, за да постъпи там на византийска служба и да подготви постепенно условията за завземането на града от Куберовите войници. Но замисленият план бил осуетен благодарение на намесата на византийския пълководец Сисиний. Мавър бил разобличен, лишен от власт и заточен в предградията на Солун и с това проектите на Кубер пропаднали. Ако се съди от нетвърде ясния завършек на разказа на летописеца, между прабългарския вожд и тогавашния византийски император било постигнато накрая известно споразумение. Кубер запазил държаната от него област в близко съседство със Солун, но трябвало да се откаже от мисълта за завоевателни действия срещу този важен византийски пристанищен център.

Наскоро след така разигралите се събития отношенията между Куберовите прабългари и Византийската империя се влошили отново. Това станало през 687 г., т. е. през първите години от царуването на Юстиниан II (685—695). По думите на летописеца Теофан „Юстиниан нарушил сключения с българите мир, като пренебрегнал установените от неговия баща официални разпоредби и заповядал на конните отряди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и Славиниите”

След това се отправил, разказва по-нататък летописецът, срещу Славиния и България (κατὰ Σκλαυίνιας καὶ Βουλγαρίας), отблъснал българите (τοὺς Βουλγάρους), които го присрещали, и стигнал чак до Солун. По време на този поход били подчинени много славянски племена (πολλὰ πλήθη Σκλάβων), които императорът наредил да бъдат преселени в Мала Азия. На връщане от похода обаче го сполетяло нещастие. Той бил причакан, разказва летописецът, от българите (ὁδοστατηθεὶς ὑπὸ τῶν Βουλγάρων) в някаква теснина (вероятно при устието на река Рендина) и едва успял да я премине. Голяма част от войниците загинали или били ранени.

За същите събития разказва и патриарх Никифор. И той говори, че Юстиниан нарушил сключения с българите мир (τὴν πρὸς τοὺς Βουλγάρους γενομένην εἰρήνην) и че нахлул чак до Солун, като подчинил много от тамошните славянски племена (πολλὰ τῶν ἐκεῖσε Σκλαβηνῶν γένη) и заповядал да ги преселят в Мала Азия. [45]

Както се вижда от разказа на двамата византийски летописци, славяни и прабългари се намирали в съюз срещу общия противник — Византийската империя, и действували съвместно срещу изпратената към Солун императорска армия. В изложението не е казано изрично какво трябва да се подразбира под названието „България”, срещу която се отправил Юстиниан, нито пък под названието „прабългари”. От целия ход на събитията обаче личи ясно, че тази „България” не е могла да бъде Аспаруховата България, която по това време заемала все още една сравнително ограничена област на север от Стара планина, а Куберовата „България”, която се е простирала северно от град Солун. [46] Тази именно „България” е била опасен съсед и враг на византийците и срещу живеещите там „прабългари” отправил своите удари цариградският император. Той се стремял чрез разгърнати военни действия да постигне две цели — от една страна, да покори местните славяни, а, от друга, Куберовите прабългари, които въпреки своя първоначален неуспех за превземането на Солун продължавали да бъдат опасен враг на Византийската империя и верен съюзник на славянските племена от Македония. Усилията на императора завършили обаче само с частичен успех. Той сполучил да подчини намиращите се около Солун славяни и да колонизира част от тях в Мала Азия, обаче прабългарите на Кубер останали и занапред в заеманата от тях област и дори съумели да нанесат тежко поражение на завръщащата се от похода византийска Еойска.

Както се вижда от казаното, през втората половина на VII в. едновременно на две места на Балканския полуостров се осъществил досег и се създали условия за тясно сътрудничество между прабългари и славяни. От една страна, виждаме Аспаруховата дружина, която изгражда съвместно със славянските племена в днешна Североизточна България една обща държава със столица Плиска. От друга страна, виждаме Куберовите прабългари, които се свързват с драговичи, ринхини, сагудати и други славянски племена от „българската група” в днешна Македония. В резултат на териториалното съжителство на двата етноса, обединени от общи цели и задачи, се създали предпоставките за постепенното развитие на един значителен по своите размери асимилационен процес, който в края на краищата е трябвало да доведе до спояването им в единна народност.
PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 11 2010, 16:19
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



ГЛАВА ТРЕТА. Изграждане на българската народност VII—IX век

1. УКРЕПВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И ВКЛЮЧВАНЕТО НА СЛАВЯНСКИТЕ ПЛЕМЕНА ОТ БЪЛГАРСКАТА ГРУПА В НЕЙНИТЕ ПРЕДЕЛИ

Създаването на славянобългарската държава е събитие, което изиграва огромна роля за цялостното ни историческо развитие през средновековната епоха и особено за изграждането и утвърждаването на българската народност. Държавата, както се знае, е един от основните фактори, който съдействува за политическото, икономическото и териториалното обединяване на отделни етнически групи, за тяхното сближаване и взаимопроникване, за сплотяването им в устойчиви общности. В конкретния случай етнообразуващата роля на славянобългарската държава се е осъществявала в две направления: от една страна, в постепенното преодоляване на племенната раздробеност на славяните от българската група и сливането им в едно цяло и, от друга страна, в смесването на „славяни” и „прабългари” и премахването на съществуващите помежду им различия в религиозно, битово, езиково отношение. С други думи, славянобългарската държава, образувана в края на VII в., съдействувала за осъществяването на един двустранен по своя характер етногеничен процес (от консолидационен и асимилационен характер), който имал за краен резултат образуването и утвърждаването на българската народност като устойчива етническа, политическа и културна общност. Без наличието на държава този процес би бил немислим и невъзможен.

Един от решаващите моменти, който създал необходимите условия за изграждането на българската народност, било териториалното и политическото укрепване на славянобългарската държава и постепенното включване на редицата славянски племена от българската група в нейните предели. Първоначално, както се знае, в границите на България били включени само славянските племена от Мизия, които влезли в сътрудничество с Аспаруховата дружина в общата борба срещу Византийската империя. Що се отнася до славянските племена в Тракия, Македония, Албания и Гърция, то те, макар и да запазвали известна вътрешна самостоятелност, се намирали на територията на Византия и под контрола на цариградската администрация. Това се отнася и до групата прабългари на Кубер, които се заселили в края на VII в. в областта около Прилеп и Битоля.

При това положение пред владетелите на младата славянобългарска държава стояла за изпълнение една важна външнополитическа задача, а именно — да включат в пределите на България и онези славянски племена, които се намирали под чужда власт. [1] Това е било политика, която целела да обедини всички славяни ог българската група в техния естествен етнически и държавен център. Осъществяването на подобна политика срещало обаче сериозна съпротива от страна на Византийската империя, която не могла да ipe примири с настъпилите политически и териториални изменения на Балканския полуостров след заселването на славяните и прабългарите. Византия се стремяла постепенно да подчини напълно новодошлите „варвари” и да ги превърне в свои поданици. Така още от самото начало между Византия и славянобългарската държава се създала враждебна обстановка, която се дължала на техните противоречиви външнополитически и държавни интереси.

Първоначално събитията се развивали благоприятно за България. Приемникът на Аспарух, хан Тервел (702—718), се възползувал от вътрешните междуособици във Византия, помогнал на сваления император Юстиниан II да си върне престола и получил като отплата за това областта Загора (южно от Стара планина между градовете Сливен и Несебър). [2] В тази област живеело многочислено славянско население от „българската група” и така броят на славянските поданици в славянобългарската държава бил увеличен значително. Пак по времето на Тервел, както изглежда, били разширени границите на държавата и в западна посока, като обхванали земите на славянското племе тимочани в басейна на Долни и Средни Тимок. [3]

През втората половина на VIII в. славянобългарската държава се намирала в криза и не била в състояние да продължи своята обединителна политика. В страната избухнали междуособици и започнала честа смяна на хановете. [4] По същото време Византийската империя, която в началото на VIII в. изпитвала силен натиск ог страна на Арабския халифат, успяла да отбие постоянните заплахи и да укрепи военната си мощ. Това дало възможност на цариградските императори да насочат цялото си внимание към Балканския полуостров и да активизират своята политика по отношение на сла вянските племена и на славянобългарската държава. Особено деен в това отношение бил визант ийският император Константин V Копроним (741—775). През 759 г. той предприел поход срещу славянските племена, “живеещи на територията на Византия. Летописецът Теофан съобщава, че императорът „опленил Славиниите в Македония, а останалите направил свои подчинени (τὰς κατὰ τὴν Μακεδονίαν Σκλαυινίας ἠχμαλώτευσε καὶ τοὺς λοιποὺς ὑποχειρίους ἐποίησεν). [5] От това известие може да се заключи, че действията на Константин Копроним са били на широк фронт и че те са се развили в една обширна област в Македония, Тракия, Албания и в земите на днешна Гърция, където имало по това време славяни от българската група. Трябва да се предполага при това, че ударът, предприет от византийските, войски през 759 г., засегнал не само славянските племена, но и потомците на Куберовите прабългари в Южна Македония, които по това време са били почти напълно претопени сред тамошното славянско население. [6]

Едновременно с действията срещу славянските племена на територията на Византия Константин V Копроним предприел пряко настъпление и срещу славянобългарската държава. Възползувай от вътрешните размирици в страната, той нахлувал на няколко пъти дъл-

1. Срв. за политическите и военните събития през VII—IX в., които довеждат до включването на славяните от българската група в пределите на славянобългарската държава подробно у В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 1, с. 170, 248 сл., 259 сл., 321 сл., 336, 342 сл.; т. I, ч. II, с. 25, 278 сл.; История на България, Издание на БАН, София, 1961, с. 62 сл., 86 сл.; Д. Ангелов, Българската народност и делото на Климент Охридски, Сборник от статии по случай 1050 г. от смъртта му, София, 1966, с. 8 сл.

2. Това станало през 705 г. За събитието срв. у В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 170 сл. Не е убедително изказаното от Г. Цанкова-Петкова гледище в статията ѝ „О территории болгарского государства в VII—IX вв.” (Виз. врем., XVII, 1960, с. 130 сл.), че през VIII в. славянобългарската държава изобщо не е разширявала границите си южно от Стара планина и че отстъпването на Загора е станало през следващото столетие по време на царуването на княз Борис.

боко в пределите на България, без да срещне сериозна съпротива. Едва след възкачването на хан Телериг на престола (768—769) се засилил отпорът срещу нашествениците. През 773 г. Телериг възнамерявал да изпрати, съобщава летописецът Теофан, „една 12-хилядна войска, която да подчини Византия и да пресели жителите ѝ в България” [7]. Касае се за смел противоудар от страна на българския хан срещу настъпателните действия на Константин Копроним с крайна цел да се присъедини една значителна част от славянското население в днешна Македония и по-специално областта, заемана от берзитите. Планът на Телериг не могъл да бъде обаче осъществен и замисленият поход към Берзития изобщо не се състоял. Наскоро след това Константин V Копроним потеглил отново на война срещу славянобългарската държава, но по време на похода починал (775 г.).

След смъртта на Константин Копроним войнствената византийска политика спрямо България била за известно време изоставена. Продължили обаче опитите на цариградските императори за пълно подчиняване на славянските племена на територията на Византийската империя, които въпреки предприетия срещу тях военен поход от 759 г. продължавали да се управляват от своите местни вождове и да притежават известна самостоятелност. През 783 г. цариградските управници подготвили срещу славяните друга военна експедиция начело с изтъкнатия пълководец Ставракий. [8] Ако се съди от разказа на Теофан, в резултат на тази експедиция били подчинени славянските племена в Тракия, в Южна Македония и в Северна и Средна Гърция. Византийската войска навлязла и в Пелопонес, откъдето докарала голям брой пленници и богата плячка. За да отпразнува победата над славяните в Тракия, тогавашната византийска императрица Ирина предприела тържествено пътешествие и отишла в град Бероя (Стара Загора), който бил преименуван в нейна чест Иринополис. Византийците възстановили разрушените крепостни стени на Бероя, както и крепостните стени на Анхиало и на Несебър, пострадали по време на някогашните нашествия на авари и славяни.

В борбата си срещу славяните византийските управници действували не само с въоръжена сила. Те разпространявали сред славянското население християнската религия, като целели по такъв начин не само да го откъснат от езическата вяра, но и да създада условия за въвличането му в сферата на ромейската култура и така постепенно да го обезличат като самостоятелен етнос. Политиката на християнизация на славянските племена добила особено широк размах към средата и втората половина на VIII в. Важна роля като център на религиозната пропаганда, сред славяните започнала да играе тогава църковната епархия Македония с главно средище Солун и с епископски седалища в Едеса (Воден), Хераклия (Лерин), Кастория (Костур) и други селища в Южна и Западна Македония. [9]

Един нов противоудар срещу Византия бил предприет през 789 г. по време на управлението на хан Кардам (777—802). Изпратените от хана войски навлезли по басейна на река Струма, където обитавало славянското племе стримонци. Тяхна цел е била вероятно да освободят цялата тази област от византийска власт и да я присъединят към пределите на славянобългарската държава. И този път обаче замисленият план не дал желания резултат. Византийската власт продължава да пази своите позиции в Тракия, в днешна Югозападна България, в Македония и в Гърция и да държи под контрол местните славянски племена. В отговор на суровата политика на цариградските управници през 805 г. славяните в Пелопонес (езерци и милинги) вдигнали голям бунт и обсадили силната крепост Патрас. [10] Въстанието им било обаче потушено и тогавашният византийски император Никифор I Геник предприел строги мерки за укрепване на властта на империята в този най-южен край на нейните балкански владения. Всички въстанали славяни заедно със семействата им, с роднините им и имотите били предадени в собственост на Патраската митрополия като нейно зависимо население. Те били задължени да издържат занапред за сметка на своите общини стратезите, императорските чиновници и посланиците на чуждите страни, пращани в тази област. [11] Няколко години по-късно, през 810 г., по
нареждане на византийския император в отделните „Славинии”, намиращи се на територията на Византия, били заселени жители от различни провинции (теми) на империята. [12] Заселени били вероятно главно гърци от Мала Азия, а може би и от други области. С тази мярка се целело да се усили етническата пъстрота в земите, заемани от славянското население, за да се ограничи неговият числен превес и да се създадат условия за постепенното му смесване с чужди етнически групи, което би довело до по-лесната му романизация. Изобщо по време на царуването на Никифор I Геник политиката за подчиняване на славянския елемент в границите на Византия се активизирала твърде много.

Същевременно обаче в началото на IX в. след изживяване на вътрешните междуособици славянобългарската държава укрепила вътрешното си положение и могла да пристъпи отново към осъществяване на своите обединителни планове по отношение на славяните от българската група. Първи успехи в това направление били постигнати при хан Крум (802—814). През 809 г. изпратени от него военни отреди навлезли в Струмската област, където разбили намиращата се там византийска войска. През същата година Крум завзел големия град Сердика. [13] Така в пределите на славянобългарската държава бил присъединен още един важен край в днешна Югозападна България, населен със славяни от българската група. Последвал старателно подготвен противоудар от страна на Никифор I Геник, който проникнал дълбоко с войските си в България и изгорил столицата Плиска, но наскоро след това той претърпял тежко поражение в един старопланински проход (вероятно Върбишкия) и сам паднал в боя (26 юли 811 г.). [14] След това поражение военното надмощие на славянобългарската държава над нейния южен съсед станало съвсем очевидно и то се изразило в осезателен натиск на Крум в Източна Тракия. Били превзети редица селища в тази област и с това в пределите на България били включени още славяни от българската група. След една нова победа, нанесена на византийците при Версиникия (близо до Одрин) на 22 юни 813 г., Крум започнал да се готви вече за пряк удар срещу самата византийска столица. При тази подготовка, както отбелязва един анонимен византийски извор (т. нар. scriptor incertus), той събрал голяма войска, като взел за съюзници аварите и всички Славинии (καὶ πάσας τὰς Σκλαβινίας). [15] Това известие е твърде показателно. То свидетелствува за създадения боен съюз между славянобългарската държава и редицата намиращи се още вън от нейните предели славянски племена от българската група, които виждали в нейното лице своя естествен политически и етнически център. Под „всички Славинии” трябва да подразбираме славянските племена, най-вече Тракия и Македония, които все още се намирали под византийска власт и които се надявали, че след един съвместен удар, нанесен срещу отслабената по това време Византийска империя, ще могат да извоюват най-сетне своята свобода и политическата си независимост. Чрез съюза си с „всичките Славинии” Крум се е стремял очевидно към осъществяване на онази обединителна политика, която прабългарските ханове са били подхванали още от началото на VIII в. и която е имало изгледи да завърши сега с успех. По време на подготовката за настъпление срещу Цариград обаче Крум починал и замисленият поход не могъл да се състои.

По време на царуването на Крум славянобългарската държава постигнала териториални придобивки не само на юг от Стара планина (в Източна Тракия и в областта на София), но и в северозападна и северна насока. Според едно известие във византийския енциклопедичен речник, познат под наслова „Свида”, през 805 г. Крум завладял голяма част от аварската държава и я присъединил към своята територия. [16] Останалата част от аварската държава паднала под ударите на франките. В пределите на България били включени обширни области по басейна на реките Тимок и Морава, както и по басейна на Средния Дунав и Тиса. В тази територия живеели редица славянски племена предимно от „българската група”. Била разширена вероятно пак по време на Крум и територията на славянобългарската държава северно от река Дунав, в днешните румънски земи, където също живеело многолюдно славянско население. [17] Северна граница на България станали Карпатските планини, източна — реката Днестър. Поради липса на достатъчно изворови данни въпросът за точните граници на славянобългарската държава северно от Дунав през този период все още не може да се счита за напълно изяснен.

При царуването на Крумовия наследник Омуртаг (814—832) славянобългарската държава укрепила своите придобивки в областта на Тиса и Средния Дунав във война срещу франкската империя. Тогава е била присъединена, както изглежда, трайно към България областта Срем с важния център Сингидунум (на славянски Белград). [18] С управниците на Византийската империя Омуртаг поддържал мирни отношения (съгласно договора от 815 г.) и нови териториални придобивки на юг от Стара планина не са били осъществени. Ново разширяване на българските граници намираме по време на Маламир (832—836). Ако се съди от сравнително оскъдните данни за неговото царуване, може да се заключи, че тогава е била присъединена към България една голяма част от Тракия с такива важни градски центрове като Пловдив (Пулпудева) и Бероя (Стара Загора). В пределите на славянобългарската държава е била включена и Родопската област. [19] Това е бил нов и голям успех в политиката га изтръгване

Териториално разширяване на българската държава и обединението на славяните от българската група в нейните предели (VII-Х в.)

(IMG:http://s50.radikal.ru/i128/1005/56/689123cbce2f.jpg)

ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И ОБЕДИНЕНИЕТО НА СЛАВЯНИТЕ ОТ БЪЛГАРСКАТА ГРУПА В НЕЙНИТЕ ПРЕДЕЛИ (VI—X в.)
1. Територия на славянобългарската държава при хановете Аспарух (681—701) и Тервел (701—718)

Териториални придобивки при:
2. хановете Крум (803—814) и Омуртаг (814—831) 3. хан Маламир (831—836); 4. хан Пресиан (836—852) и княз Борис I (852—889), 5. цар Симеон (893—927). 6. Граници на България при цар Самуил към 996 г., 7. Областни имена

на славянското население от чужда власт и за включването му в неговия естествен етнически и държавен център.

Още по-значителни успехи в това направление били постигнати при управлението на хан Пресиан (836—852). Първите действия на Пресиан се отнасят към 837 г. и имали за прицел земите в Южна Македония и по-точно областта, заемана от смоляните (т. е. около град Драма). За този поход намираме данни в известния Пресианов надпис от Филипи, където четем, че българският хан бил изпратил към смоляните войски начело с кавхан Исбул (. . . καὶ ὁ καυχάνος ἐπὶ τοὺς Σμολεάνους). [20] За същия поход се загатва и в българския превод на хрониката на византийския летописец Симеон Логотет, където вместо Пресиан е предадено погрешно името на владетеля като „Михаил” и е казано общо, че той се е насочил с войските си срещу Солун. [21] Избраната от хан Пресиан година за военни действие срещу Византия била твърде подходяща. По това време ромеите били заети в тежка война срещу арабите в Мала Азия и не били в състояние да окажат сериозна съпротива. А самите славяни в Солунската област се били вдигнали на борба срещу цариградската власт. За това свидетелствува един пасаж от житието на Григорий Декаполит (първа половина на IX в.), който се отнася към това време. В този пасаж се говори за някакъв бунт, който бил вдигнат от управителя (ἐξάρχοντος) на някаква „Славиния” (Σκλαβηνίας), през чиито предели се движел Декаполит. [22] От контекста личи, че в случая става дума за раздвижване на славяни в Южна Македония, които се опълчили срещу византийската власт, ръководени от своя племенен вожд. Би могло да се допусне, че в центъра на това вълнение стояли смоляните, към чиято „Славиния” се отправили войските на кавхан Исбул, за да ги подпомогнат в борбата им срещу Византийската империя. В случая се осъществявала същата политика на съвместни действия между владетелите на славянобългарската държава и тракийските и македонските „славинии”, която е била характерна за Крум и която отговаряла напълно сега на общите цели за освобождаване на славянските племена от чужда власт. Какъв е бил крайният резултат от похода на кавхан Исбул, ние не знаем, но от развитието на следващите събития може да се предположи, че след 837 г. част от Беломорска Тракия и от Южна Македония е била вече включена в пределите на славянобългарската държава.

Няколко години по-късно, вероятно към 842/843 г., териториалното разширяване на България в югозападна посока продължило. В нейните граници влезли земите на Централна и Западна Македония с градовете Охрид, Прилеп, Битоля и др. [23] От византийската власт били изтръгнати славянските племена берзити, стримонци, драговичи и др. Липсата на данни в изворите за военни действия свидетелствуват, че този процес се извършил по мирен начин. Византийската империя, чието външнополитическо положение към средата на IX в. било доста тежко, нямала възможност да окаже съпротива. А самите славяни от посочените краища доброволно се присъединявали към България като техен естествен политически и етнически център. При наследника на Пресиан, княз Борис (852—889), почти цяла Македония, а също така и част от Албания влезли като трайни съставки от територията на славянобългарската държава. Във византийските извори, които описват доста подробно събитията по време на този български владетел, няма никакви известия за военни действия между България и Византия във връзка с присъединените области и трябва да се приеме, че това е станало по мирен начин. Македонските земи, населени със славяни от българската група, се превърнали при Борис във важен политически, църковен и културен център. В един пасаж на споменатия вече „Български апокрифен летопис” четем, че Борис получил своята власт при река Брегалница [24]. Пак в Македония, близо до Овче поле, Борис изградил, както разказва съставителят на апокрифа, „бѣли църкви”. За голямата роля на македонските земи в политическия, религиозен и културен живот на Бълга-
рия свидетелствува и обстоятелството, че след 886 г. там бил изпратен Климент Охридски със задачата да създаде учебна и книжовна школа.

С присъединяването на славяните от Македония процесът на политическото обединяване на славяните от българската група в границите на една обща държава в общи линии бил завършен. Очертали се към средата на IX в. три главни географски области — Мизия, Тракия и Македония, които образували сърцевината на славянобългарската държава и в чиито териториални рамки се развивал процесът на изграждане и утвърждаване на българската народност.
PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 11 2010, 16:24
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



ГЛАВА ТРЕТА. Изграждане на българската народност VII—IX век

2. РАЗВИТИЕ НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС ПРЕЗ VIII ВЕК

В края на VII и през целия VIII в., както вече се каза, територията на славянобългарската държава била все още сравнително ограничена. По това време в нея влизали само славянските племена от Мизия и прабългарите в днешните североизточни български земи, докато славяните от Тракия (с изключение на придобитата по време на Тервел област Загора) били под византийско господство. Под византийска власт се намирали и славянските племена в Македония заедно с прабългарите на Кубер. При тази териториално-политическа обстановка, която се запазила в продължение на около 120 години, развитието на етногеничния процес в неговите две страни — консолидационен и асимилационен — било доста затруднено. Особено трудно било да се преодолее племенната раздробеност. Поради обстоятелството, че само една част от „славиниите” (а именно в Мизия) са били обединени в своя държава, а останалите се намирали под чужда власт, политическите и икономическите връзки между отделните славянски племенни групи били ограничени и не могли да се разгърнат с необходимата пълнота. През целия VIII и дори и в началото на IX в. се запазила сред славянското население от българската група вътрешната раздробеност, характерна от времето на заселването му на Балканския полуостров. Славяните продължавали да се делят на отделни племена, означавани у византийските писатели с названията ἔϑνη или γένη. Примери за това намираме главно в хрониките на Теофан и Никифор, които описват събитията през VIII в. Начело на племената продължавали да стоят местни вождове, които ги управлявали, подпомогнати от съвета на старейшините. За такива племенни вождове споменава напр. патриарх Никифор във връзка с едно събитие през 768 г. [1] За един вожд на име Акамир, който стоял начело на славянското племе велезити (в Тесалия), узнаваме от един пасаж в хрониката на Теофан. [2] Трябва да се отбележи, че родово-племенната уредба се запазвала през VIII в. не само сред славянското население, което се намирало на територията на Византия, но и сред славяните в Мизия, които били включени вече в пределите на славянобългарската държава. И те продължавали да се делят на отделни племена, управлявани от свои вождове, които се считали за съюзници на прабългарския хан и заедно с него участвували в общите войни срещу Византия. [3] Такъв племенен вожд бил напр. Славун, който по време на хан Паган стоял начело на племето севери. За Славун Теофан съобщава, че „бил направил на ромеите много злини в Тракия” [4]. Очевидно той е имал собствена войска, за да може да действува самостоятелно срещу Византийската империя. Запазването на родово-племенната уредба сред славяните в пределите на славянобългарската държава се дължи не само на още ранната фаза в развитието на централизиран държавен апарат в България през разглеждания период, но и на причини от социално-икономическо естество. През VIII в. стопанският живот е бил все още сравнително слабо развит, незначително е било общественото разделение на труда, липсвал е градът като център на занаяти и търговия, не се чувствувала почти вътрешната връзка между отделните райони в страната. При тази обстановка племенната изолираност и обособеност е била естествено явление.

Наличието на отделни племена, на които продължавали да се делят през VIII в. славяните от българската група, намиращи се както извън пределите на славянобългарската държава, така и в нейната територия, обяснява употребата на вече познатото ни название „славиния” в смисъл на област, заемана от отделно племе. За „славинии” става нееднократно дума в хрониките на Теофан и Никифор, както и в други съчинения. Така напр. през 759 г. има едно известие за „славиниите” в Македония, срещу които предприел поход Константин V Копроним [5]. През 773 г. се говори за славинията „Берзития” във връзка с готвената военна експедиция на хан Телериг [6]. За „славиниите” на територията на Византия става дума по повод на споменатите колонизационни мероприятия на Никифор I Генник от 810 г. [7] За „славиниите” се споменава и във връзка с готвения от хан Крум удар срещу Цариград през 813 г.

Запазването на военно-племенната уредба сред славяните от българската група и на отделните „славинии” като обособени единици се отразявало неблагоприятно върху развитието на етногеничния процес и пречело на спояването на славянските племена в едно цяло. Това се отнася особено до славяните, които се намирали под властта на Византийската империя. Разпокъсани вътрешно, тези славяни били изложени на силен натиск от страна на цариградската власт и за тях не съществували ни политически, ни икономически, ни културни условия, които биха им позволили дл се сплотят в единна народност. Напротив, съществувала опасност за етническото им обезличаване и за постепенното им превръщане в ромеи, което ставало най-вече с помощта на християнската религия. През разглеждания период това обезличаване било вече започнало и отделни славяни били приобщени към византийската цивилизация, забравяйки своя род и език. Вероятно е да се предположи, че из техните среди са били подбирани хора, които заемали високи църковни и административни служби. Такъв е бил напр. Никита, който заемал патриаршеския престол във византийската столица между 776—780 г. За него се изтъква изрично, че бил от славянски произход (ὁ ἀπὸ Σλάβων) [8]. Асимилационният процес, започнал сред славянското население във Византийската империя през VIII в., напомня за процеса на елинизация и романизация, който се бе развил сред тракийските племена в пределите на Римската империя. Трябва да се предположи, че към етническо обезличаване са били предразположени главно представители на славянската военно-племенна аристокрация, които се стремели чрез сътрудничество с цариградската власт да запазят своето привилегировано положение.

Неблагоприятен фактор, който пречел на развитието на обединителен етногеничен процес сред славянското население в границите на Византия, била твърде активната през VIII в. политика на отделни византийски императори, насочена към това да се заселват в балканските земи и по-специално в областите, заемани от славяни, чужди етнически групи. Така напр. през 746 г. в Тракия край българската граница били заселени голям брой сирийци и арменци, пленени от Константин Копроним по време на неговия поход срещу Арабски, халифат. Нова група от колонисти, пак предимно сирийци и арменци били докарани в тракийските земи през 752 г. [9] Трето голямо заселване на сирийци и арменци в Тракия станало през 778 г. при царуването на Лъв IV Хазарски. [10] Може да се предположи, че пак в Тракия е имало и едно заселване на арменски колонисти (на брой 12 000 души) през 790 г. при царуването на Константин VI. Тази колонизационна политика на цариградските управници не е била случайна. Тя е имала за цел да създаде здрава военна бариера по северните граници на империята за защита срещу нападенията на славянобългарската държава. Същевременно византийските императори са се стремели да раздробят твърде плътния и хомогенен славянски елемент в Тракия, като вмъкнат сред него чужди етнически елементи, различни от славяните по вяра, език, култура. По такъв начин се усложнявал и забавял значително процесът на сплотяването на славянските племена в едно цяло и се намалявала тяхната съпротивителна сила към отбелязаните вече тенденции за етническо обезличаване.

И в самите граници на славянобългарската държава през VIII в. развитието на етногеничния процес било затруднявано от все още твърде силната раздробеност на славянския свят поради господството на военно-племенната уредба. Както видяхме, славяните продължавали да се делят на отделни племена със свои племенни вождове, които разполагали със значителна самостоятелност. Все още в своята ранна фаза се намирал и процесът на сливане на славяни и прабългари. Те продължавали да живеят и да се чувствуват като два различни етноса, всеки със свой език, бит и религия. В своите хроники, които са главният извор за този период, византийските летописци Теофан и Никифор разграничават ясно две етнически групи в пределите на славянобългарската държава и говорят отделно за „славяни” и за „прабългари” във връзка с разиграващите се събития през VIII в. За тях не съществува единен български народ, а два различни етноса, влизащи в границите на едка обща държава.

Етническото различие в славянобългарската държава през VIII в. е било свързано с наличието на един своего рода „дуализъм” в административното и военното устройство на държавата, който се запазил чак докъм началото на IX в. [11] Така напр. прабългари и славяни не образували една обща, смесена в етническо отношение армия, а действували чрез отделни корпуси, командувани съответно от прабългарски и славянски военачалници под общото ръководство на хана. За пример може да бъде посочен походът на Тервел през 705 г. срещу Цариград, когато той вдигнал по думите на летописеца Теофан „цялата нему подчинена войска от българи и славяни” [12]. Като отделни военни корпуси действували прабългари и славяни и при събития от по-късно време, свързани с войните на Константин V Копроним за покоряването на славянобългарската държава.

Независимо от обстоятелството, че през VIII в. славяни и прабългари продължавали да живеят като два различни етноса, между тях започвал вече подчертан процес на взаимно сближаване и постепенно сливане. Славяни и прабългари, както вече се отбеляза, не са били съвсем чужди една на друга етнически групи, познавали се още преди заселването си на Балканския полуостров и могли да общуват помежду си в продължение на столетия в обширните територии на днешна Украйна, Бесарабия и Молдава и в днешна Унгария (провинцията Панония). Този продължителен досег помежду им получил още по-здрава и трайна основа след образуването на славянобългарската държава през 681 г. Славяни и прабългари заживели при наличието на една обща, обединяваща ги власт, при наличието на едни и същи задачи от вътрешно и външнополитическо естество. Сближавала ги главно общата цел да се противопоставят на опасни врагове и главно на Византийската империя, с която те водели продължителни и тежки войни почти през целия осми век. Общата външна политика, намираща израз в съвместни военни походи, в защитни мероприятия по укрепване на границите, в строеж на крепости и пътища, сближавала все по-плътно двете етнически групи и създавала условия за преодоляване на битовата, верска и езикова отчужденост. С една дума, наличието на обща държава бил основен и решаващ фактор за развитието на етногеничен асимилационен процес между славяни и прабългари.

Друг важен фактор, който е действувал в същата насока, било почти еднаквото социално-икономическо и културно равнище, на което се намирали славяни и прабългари през VII—VIII в. Земеделско-скотовъдният бит, свойствен на голямото мнозинство от населението, създавал условия за еднакъв начин на мислеле, за наличие на сродни интереси, обичаи, вярвания, за пораждане на едни и същи трудови навици. На тази основа се създавали условия за сближаване на двата етнически елемента и за сравнително бързото сливане помежду им.

За да може процесът на сливане между славяни и прабългари да получи реална възможност за осъществяване, необходимо е било двете групи да живеят в пряк контакт помежду си, т. е. да се създадат селища (от селски или градски тип) със смесено славянско и прабългарско население. Само в такъв случай е могло при отбелязаните благоприятни фактори да започне едно смесване между прабългарски и славянски семейства и родове, което да доведе с течение на времето до изграждането на единна народност.

От данни на археологически проучвания на селища и некрополи в Северна и Североизточна България, където през VII—VIII в. се е намирала основната територия на славянобългарската държава, може да се установи със сигурност, че по това време смесени селища там вече са съществували и че възможността за сливане на двете етнически групи е била действително реална. Селище, смесено по своя жителски състав, е била преди всичко самата столица Плиска. Известно е, че там са се установили още от самото начало дружинниците на Аспарух и че там е била резиденцията на прабългарските ханове и на техните приближени из средата на военната и гражданската аристокрация. За прабългарския характер на Плиска свидетелствува намерената на територията на селището и особено в дворцовия център специфична керамика (сивочерни или тъмнокафяви лъскави съдове с черни ивици), която се свързва с обичаите и материалната култура на прабългарите. [13] За прабългарския характер на Плиска свидетелствуват и разпространените в това селище погребални езически обичаи чрез трупополагане. Характерен пример в това отношение ни предлага т. нар. могила XXXIII, където в гроба наред с костите на човек е намерен скелет на кон. [14] Известна е важната роля на коня в бита на прабългарите и прилагането на този начин на погребение подсказва ясно за наличието на прабългарски етнос в Плиска през VII—VIII в. С наличието на прабългари могат да се обяснят и редица предмети на бита и въоръжението, намерени на различни места при разкопки във „вътрешния” и „външния” град. [15]

Същевременно обаче в Плиска и особено във „външния град” е живеело и славянско население. Това личи преди всичко от откритите там редица типични славянски жилища „землянки”. Личи също така от големия брой съдове или фрагменти от съдове „славянска керамика”, която се различава и по форма, и по техника, и по украса от „прабългарската”. [16] Че в Плиска са живеели и славяни, може да се заключи и от прилагането на погребалния начин на трупо-изгаряне, който е типичен за тях. Казано накратко, данните на археологическите проучвания свидетелствуват, че в първата наша столица Плиска са живеели от края на VII в. насам не само прабългарите на Аспарух, но и немалък брой славяни, които обитавали предимно периферийните части на града и се занимавали със стопанска дейност (земеделие и занаяти). За славянския характер на Плиска говори и самото нейно название. Както се предполага, Плиска е съществувала като славянско селище още преди идването на прабългарите, а след това е била издигната като ханска резиденция, без това да означава, че предишното население е трябвало да я напусне. Напротив, славяни и прабългари останали да живеят заедно и при това положение започнало постепенно едно смесване на тяхната материална култура, което е отразено в разкритите досега веществени паметници и некрополи.

Освен в Плиска, която е била един от най-многолюдните селища и центрове на славянобългарската държава, смесено население от двете етнически групи живеело през VII—VIII в. и в други селища в днешна Североизточна България. Това може да се установи пак главно въз основа на данни на археологията. Особено ярък показател за наличието на смесени по етнически състав селища са разкритите некрополи с двуобреден езически погребален обред — т. е. и трупополагане и трупоизгаряне. Такива двуобредни некрополи са разкрити напр. във Варненско (два при с. Девня и един близо до Варна), което свидетелствува, че в тази област е имало смесени славянобългарски селища. [17] За смесения характер на селищата може да се съди и по други данни, а именно по наличието на два типа керамика — „славянска” и „прабългарска”, както и по наличието на два типа жилища — „землянки” и „юрти”. Можем да приемем осланяйки се на подобни показатели, че смесено селище е имало напр. близо до гара Разделна (Варненско), където бе разкрит преди известно време голям средновековен некропол. [18] В този некропол се

16. Кр. Миятев, Славянската керамика в България и нейното значение за славянската археология на Балкана, Трудове на секцията по славянска археология, II, София, 1948, с. 1—82. Както се вижда от неговите проучвания, в Плиска и съседната с нея Мадара има изобилие от славянска керамика и тя е пръсната из цялото градище на старата българска столица (с. 66). Срв. още Ст. Станчев, Домашната керамика от Преслав, Разкопки и проучвания, III, София, 1949, с. 135 сл., с. 140; Ж. Въжарова, Славянобългарското селище край село Попина, Силистренско, София, 1956, с. 36 сл.; същата, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI—XI в., София, 1956, с. 92 сл., 111 сл., 156 сл.

18. Срв. за този некропол Д. И. Димитров, Ранносредновековен некропол при гара Разделна, Археология, I, 1959, кн. 3—4, с. 55—66; Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища, с. 152 сл. Същата, Славяни и прабългари (тюркобългари) в светлината на археологическите данни, Археология, XIII, 1971, кн. 1, с. 1—23.

прилага обред трупоизгаряне, което свидетелствува, че в селището е преобладавало славянско население. Същевременно обаче е намерена в гробовете и керамика от „прабългарски тип”, което е указание за това, че сред жителите е имало и прабългари. Като тип смесено селище може да се счита и селището, разкрито при с. Кладенци (Толбухинско). В него намираме наред с редицата землянки, които издават славянско население, и едно овално жилище (юрта), което е характерно за прабългарите. [19] Овални надземни жилища са намерени и в градището при с. Стърмен, Русенско, заедно със землянки и с некропол с трупоизгаряне. [20] И тук може да се предположи наличието на смесено население. Смесено население ще да е имало в ранносредновековното селище при Разград, ако се съди по двата типа керамика — славянска и прабългарска, която можем да отнесем общо към VII—X в. [21] Трябва да се приеме, че разнородно по етнически състав население е живяло и в средновековното селище, възникнало през VIII—IX в. край античния град Бизоне. [22] Това личи от големия брой съдове тип „славянска керамика”, смесена с по-малко по количество чернобългарска керамика тип „Нови пазар”. За нееднороден етнически състав на населението подсказва и некрополът при Нови пазар, който се датира през втората половина на VIII в. Прилаганите там погребални обичаи (трупополагане) и преобладаващата по количество керамика свидетелствуват за наличие главно на „прабългари”, но наред с това ние намираме съдове и от „славянски тип”. За смесения етнически характер на отделни селища в днешна Североизточна България може да се съди най-сетне и по някои предмети на бита и въоръжението. Въз основа на подобен показател би могло да се предположи, че население от славяни и прабългари е живеело в такива разкрити през последно време средновековни селища от VII—IX в. като селището при с. Якимово (Толбухинско, при с. Попина (Силистренско), при с. Цар Асеново (Силистренско) и др. [23]

Разбира се, веществените паметници (сечива, керамика, оръжия и пр.) сами по себе си не могат да бъдат винаги свързани по абсолютен начин с един или друг етнос и в такъв смисъл данните от археологическите проучвания на посочените селища трябва да се преценяват внимателно и с известна резерва. Напълно възможно е напр. тип керамика, позната като „прабългарска”, да е била употребявана през разглеждания период вече и от славяни и при това положение нейното наличие в едно или друго селище не може да означава винаги, че там са живеели и прабългари. Вярно е и обратното — прабългари са могли да си служат с предмети от „славянски тип” и разкриването на подобни предмети в дадено селище да не бъде сигурен показател за неговия „славянски характер”. И все пак данните на археологията не са за пренебрегване при едно по-цялостно и комплексно използуване на целия веществен материал. Погледнато така, разкритите досега данни не могат да не ни доведат до извода, че през VII—VIII в. в днешна Североизточна България, като се започне от самата столица Плиска, са съществували редица селища със смесен жителски състав от славяни и прабългари. Това съжителство на двете етнически групи водело до видима пъстрота в бита и материалната култура, във вярата и обичаите. Най-ясно свидетелствува за това едновременното прилагане в едни и същи некрополи на двуобредния езически обичай на погребение — трупоизгаряне (характерен за славяните) и трупополагане (типичен за прабългарите). Пъстрота личи и по отношение на жилищата, където наред с характерните за славянския бит землянки се срещат и овалните жилища (юрти), обичайни за прабългарите и сродните с тях тюркски племена.

Съвместен живот между славяни и прабългари през VII—VIII в. се е осъществявал не само в границите на славянобългарската държава в Мизия, но и между славянските племена и прабългарската дружина на Кубер, която се установила в Македония около градовете Битоля и Прилеп. Още в самото начало на заселването си тези прабългари влезли в тесен досег с живеещото наблизо славянско племе драговичи, което започнало да се грижи за продоволствието

23. Срв. Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища, с. 169 сл., 173 сл.

му. Според „Чудесата на Димитър Солунски” Куберовите дружинници влизали в колибите на славяните, за да си вземат там храна, като същевременно ги разпитвали относно града Солун, който те искали да завладеят. [24] От това може да се заключи, че голяма част от тия прабългари са знаели славянски и могли лесно да общуват с новите си съседи. Това съвсем не бива да ни учудва, като се има пред вид, че Куберовите дружинници са живеели продължително време със славяни в Панония и имали възможност там да се опознаят добре. Възможно е и в самата Куберова дружина да е имало отделни славяни, а така също и смесени по своя характер славянобългарски семейства, които са били двуезични. Такъв двуезичник е бил напр. споменатият вече Мавър, един от най-близките съветници на Кубер. Изобщо има основание да се допусне, че асимилационен процес между славяни и прабългари е бил започнал още в Панония и че след установяването на Куберовата дружина в Македония, където тя попаднала сред плътно славянско население, този процес продължил с по-голяма сила и при нови, по-благоприятни условия за бързо развитие.

Оскъдните данни на изворите не ни позволяват да проследим подробно по-нататъшната съдба на Куберовите прабългари след тяхното установяване около Прилеп и Битоля и несполучливия опит на Кубер да овладее с хитрост град Солун. Има едно известие в съчинението на византийския император Константин VII Багренородни „За темите”, от което би могло да се предположи, че към края на VII в., след сблъскването си с Юстиниан II, Куберовите прабългари се пръснали в една по-широка територия и се заселили и по басейна на река Струма (в Стримонската тема). [25] В началото на следващото столетие тези прабългари продължавали да бъдат едни от активните в политическо отношение елементи и да създават грижи на цариградските управници. Запазено е едно интересно известие в хрониката на патриарх Никифор (към 718 г.), от което се вижда, че те взели участие в един заговор срещу византийския император Лъв III, подготвян от бившия император Анастасий II (Артемий), който бил заточен в един манастир в Солун и се стремял да си върне престола. [26] Никифор разказва, че Артемий заедно с прабългарите (τοῖς Βουλγάροις) стигнал чак до града Хераклея (на Бяло море). Една част от тях се движели по сухо, а други дошли със своите лодки, „които те водели от Солун и които те наричали едно-дръвки” (ἅπερ ἦγον ἐκ Θεσσαλονίκης άκάτια μονόξυλα δὲ αὐτοἰ προσαγορεύουσι). Въз основа на това известие би могло да се предположи, че в този поход са взели участие и живеещите около Солун славяни и по-специално ринхините, които се славели като добри мореплаватели със своите прочути лодки-еднодръвки. Възможно е обаче вече и самите прабългари на Кубер да са били усвоили по това време мореплавателското изкуство и да са притежанали своя флотилия. [27] В края на краищата замисленото предприятие не дало очаквания резултат. Прабългарите се отказали от съюза с Артемий: поискали, както разказва Никифор, „извинение” от цариградския император и обещали да спазват условията на мира. Така завършил епизодът с бунта на бившия император.

Известието на Никифор за събитията от 718 г. е последното споменаване за заселилите се в Македония Куберови прабългари. Други данни за тях във византийските извори вече не се срещат и би трябвало да се предположи, че в течение на VIII в. те постепенно се слели със съседните славянски племена и се загубили напълно. Този бърз асимилационен процес се дължал на обстоятелството, че те представлявали в сравнение със славянската маса едно незначително малцинство, което не могло да запази продължително време

24. Съответният текст гласи: „Когато повечето от тях влизаха по този начин в колибите на славяните за храна, те разпитваха за нашия град [Солун — б. н.] Acta Dem., V, 197 (Извори за бълг. история, VI, с. 160).

25. Срв. Cost. Porf. De Them., c. 88/89, ed. A. Pertusi; В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 160. Константин VII Багренородни нарича тук „прабългарите” с името „скити”, което е било обичайно за някои византийски писатели.
26. Срв. Niceph. Brev., c. 55—56 (Извори за бълг. история, VI, стр. 300 сл.). За това събитие В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 186 сл.) Златарски счита, че в случая става дума за участие на „прабългарите” от държавата на Тервел, обаче ходът на събитията и обстоятелството, че тук става дума за „прабългари”, които идвали от областта на Солун като съюзници на Анастасий II, говори, че се касае до Куберовите прабългари. На тази възможност обръща внимание В. Бешевлиев в статията си върху Мадарския конник (сб. Мадарски конник, София, 1957, с. 63). Неговото гледище поддържа и Г. Цанкова в статиите си „Българо-византийските отношения при управлението на Тервел и Кормисош” (Изследвания в чест на Марин С. Дринов, София, 1961, с. 619) и Bulgarians and Byzantium during the First Decades afer the Foundation the Bulgarian State, Byzantinoslavica, XXIV, I, 1963, c. 46.

етническата си самобитност. Разбира се, макар и претопен, прабългарският елемент в днешна Македония е оказал известно влияние върху материалната и духовната култура на формиралата се единна българска народност, тъй както е оказал влияние и претопеният впоследствие сред славянската маса прабългарски елемент от Североизточна България.
PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 11 2010, 16:30
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



ГЛАВА ТРЕТА. Изграждане на българската народност VII—IX век

3. РАЗВИТИЕ НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА IX ВЕК

През първата половина на IX в. процесът на създаване на българската народност получил нов и силен тласък за по-нататъшното си развитие. Един от главните фактори, който действувал за това, било политическото и териториалното укрепване на славянобългарската държава и обединяването на славянските племена от българската група в нейните предели. При наличието на една обща държава, която се разпростряла от Дунав почти до Бяло море и от Черно море до днешна Албания на адриатическото крайбрежие, съществуващите в продължение на дълги години пречки за общуване между отделните „славинии” били вече отстранени. Създали се възможности за стопански и духовни връзки между населението от различните географски области, създали се възможности за свободно движение по всички краища на славянобългарската държава. Изградила се необходимата политическа и териториална основа за постепенното и окончателно преодоляване на племенната раздробеност и за слизането на славяни и прабългари в едно цяло — т. е. за осъществяването на етногеничния процес в неговите два аспекта — консолидационен и асимилационен.

В края на VIII и първата половина на IX в. се наблюдава видимо увеличаване на броя на населението в България. В резултат на това се разраства селищната мрежа и се появяват в отделните области на страната нови селища, от които засега са разкрити и отчасти проучени над 30, главно в Северна България. Такива са селищата при с. Борован (Врачанско), при с. Божаново (Ловешко), при с. Галиче (Врачанско), при с. Вирово (Михайловградско), при с. Гиген (Плевенско), при Градешница (Врачанско), при с. Долни Луковит (Плевенско), при с. Златия (Михайловградско), при гр. Кнежа (Врачанско), при Кривина (Русенско), при Попина (Силистренско), при с. Кладенци (Толбухинско), при с. Якимово (Толбухинско), при с. Новград (Русенско), при с. Стърмен (Русенско), при с. Хърлец (Врачанско), при с. Цар Асеново (Силистренско), при с. Дългопол (Варненско), при с. Нова Черна (Силистренско), при с. Цар Крум (Шуменско), при с. Аргатово (Преславско), при с. Одърци (Толбухинско), при с. Гарван (Силистренско) и пр. Открити са и редица некрополи — при с. Букьовци (Врачанско), край град Нови Пазар, при с Върбовка (Великотърновско), край град Вълчедръм (Михайловградско), при с. Долни Цибър (Михайловградско), при с. Дибич (Шумен ско), при гара Разделна (Варненско) при с. Сини вир (Шуменско), при с. Блъсково (Варненско) и др. На юг от Стара планина са разкрити следи от средновековни селища близо до Хасково, при с. Баткун (Пазарджишко), при с. Мирово (Старозагорско), в покрайнините на Пловдив, при град Перник, на територията на Сердика (София), при с. Мирково (Пирдопско), при с. Абланица (Благоевградско), при с. Долно Церово (Благоевградско), между селата Дебрен и Дъбница (северно от град Гоце Делчев) и др. [1]

Както се вижда от изброения списък, броят на разкритите през последно време средновековни селища и некрополи в Северна и Южна България е значителен. При това, както свидетелствуват намерените в тях веществени паметници (керамика, накити, оръжия и пр.), повечето от тях са възникнали през края на VIII или през IX в. и представляват по същество нови поселения, създадени з резултат на общото увеличаване броя на населението в страната и на нуждата да се търсят нови земи за обработване. Само по себе си това разрастване на селищната мрежа, предизвикано от фактори от демографско и стопанско естество, е играело немаловажна роля и от гледна точка на развиващите се през IX в. етногенетични процеси в славянобългарската държава. Вследствие на възникването на по-голям

1. Систематизирани данни за разкритите до 1965 г. селища и некрополи у Живка Въжарова, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI до XI в., София, 1965, с. 123. За разкрити след тази година селища и некрополи срв. съответните публикации, главно в ИАИ (1965—1971), както и в списанието „Археология”.

брой поссления се създавали условия за смесване на населението от отделни райони на страната, за разчупване на родовата изолираност, за установяване на връзки от по-широк характер, които надхвърляли рамките на отделните „славинии”. А това способствувало за по-нататъшното развитие на консолидационния и асимилационния процес в страната.

Друг фактор, който действувал в същата насока, бил общият икономически подем в славянобългарската държава през IX в., свързан с развитие на занаятите и търговията, а също така със засилване на ролята на града. [2] От данни на археологическите проучвания, съчетани със сведения на писмени извори, се вижда, че през разглеждания период занаятчийското производство получило значителни размери и отбелязвало видим напредък. Разпространили се широко занаятите железарство, каменоделство, медникарство, въжарство, тухларство, тъкачество, кожухарство и пр. Обособил се слой от занаятчии, специалисти в една област, които се занимавали само със своята професия. По такъв начин се усилило общественото разделение на труда и се създавали условия за разрастване на вътрешния обмен-за размяна на селскостопански продукти срещу занаятчийски произведения. Нуждата от вътрешен обмен се налагала и поради нали чието на значителен брой непроизводително население в страната (чиновници и войници). Относителният дял на това население нараствал непрестанно във връзка с политическото и военното укрепване на държавата, с изграждането на един по-многочислен и сложен военноадминистративен апарат.

Разширяването на занаятчийското производство и на търговския обмен водело до по-голямо движение на населението в страната, до усилване на взаимния досег между отделните селища. А това давало съществен тласък за по-нататъшно развитие на процеса на разрушаване на родово-племенната изолираност и раздробеност.

В резултат на настъпилия икономически подем в славянобългарската държава особено важна роля започнали да играят градовете. От данни на писмени извори и от археологически проучвания се вижда, че при общото разрастване на селищната мрежа, което се наблюдава през IX—X в., значителен дял се пада на поселенията от градски тип. И в трите краища на България — в Мизия, Тракия и Македония — броят на градовете през разглеждания период бил значителен. От градовете в Северна България заслужават отбелязване Видин (старата Бонония), Дръстър (стария Дуросторум), Преславец (на устието на Дунава) и пр. В Дунавската низина най-големи центрове били столицата Плиска, град Преслав (станал столица на държавата след 893 г.), Шумен, Динея, Плевен, Ловеч и пр. По Черноморското крайбрежие важни градски и пристанищни центрове били Варна (старият Одесос), Месемврия, Анхиало и др. На юг от Стара планина най-значителни градски средища били Плъвдин (древният Филипопол) и Боруй (римската Августа Траяна). В югозападните български краища, влезли в пределите на славянобългарската държава през първата четвърт и средата на IX в., имало също така значителен брой градове (Средец), античната Сердика, Перник, Скопие, Прилеп, Преспа, Воден, Верея, Сервия и пр. Една част от градовете водели произхода си от римско и византийско време, докато други били създадени по-късно като чисто славянобългарски центрове. [3]

Както в други средновековни държави, така и в България градът се развил като продукт на един по-напреднал стопански живот, на едно засилено обществено разделение на труда. Той представлявал своеобразна агломерация на производително население (главно занаятчии и земеделци) с население, незаето със селскостопански и занаятчийски труд (боляри, чиновници, войници). Това натрупване на жители от различни обществени категории и прослойки създавало благоприятни условия за по-нататъшно развитие на процеса на преодоляване на вътрешната раздробеност и изолираност сред отделните славянски племена и заедно с това — за по-нататъшното развитие на процеса за сближаване на славяни и прабългари, които живеели общо в редица градове главно в Североизточна България

2. Обстойно изложение по тези въпроси у Д. Ангелов, Възникване и оформяне на феодалните отношения в България, в: Икономиката на България до социалистическата революция, I, София, 1969, с. 74 сл.; Стр. Лишев, Българският средновековен град, София, 1970.

3. За българския град през IX—X в. срв. В. Тъпкова-Заимова, Крепости и укрепени селища през първото българско царство, Военно-исторически сборник, XXV, 1956, кн. 3, с. 40 сл.; Кр. Миятев, Славянский город в древней Болгарии, Byzantinoslavica, X, 2, 1949, с. 259 сл.; Д. Ангелов, Възникване и устройство на градовете, в: Икономиката на България до социалистическата революция, с. 88 сл.; П. Коледаров, Към въпроса за развитието на селищната мрежа и на нейните елементи в средищната и източната част на Балканите от VII до XVIII в., ИИИ, 18, 1967, с. 96; Стр. Лишев, Българският средновековен град, с. 23 сл.

и отчасти и в Македония. Градът е бил онази поселищно-производствена единица, където най-силно и най-пряко е могъл да бъде осъществен тесен контакт на икономическа, териториална и битова основа, необходим за създаване на устойчиви етнически общности.

Важна роля в процеса на образуване на българската народност през IX в. изиграли и големите изменения, настъпили в социалната структура на славянобългарското общество през разглеждания период, свързани с разпадането на родовообщинните отношения и постепенното изграждане на феодалния строй. [4] От данни на писмени извори, както и от археологически находки се вижда, че към края на VIII и началото на IX в. тези два взаимнообусловени помежду си процеса били видимо напреднали. Сред славянобългарското общества се наблюдава значителна имуществена и социална диференциация, която свидетелствува, че периодът на военната демокрация е вече изживян. Виждаме, от една страна, слой от влиятелни военни и граждански сановници (болиади, багаини, багатури) от прабългарски или славянски произход, които имат икономическо и политическо господство в държавата. Очертава се, от друга страна, слой от обеднели или съвсем обезземлени селяни, разорени от войни, вътрешни междуособици, гладни години и пр. Расте броят на люде без всякаква възможност за препитание, които са принудени да просят или да прибягват дори до кражба. При такава обстановка е възникнало известното Крумово законодателство, което предвижда между другото да се дава достатъчна помощ на просещите и да се налагат сурови наказания на крадците. [5] Появата на бедни и безимотни хора е доказателство за това, че някогашната вътрешна устойчива селска община се руши, че задругарското начало е навлязло в период на криза. Липсва предишната солидарност, характерна за членовете на славянския род, налице са остри противоречия между бедни и богати, което води до увеличаване на престъпленията, до убийства дори между близки и роднини. В „Отговорите на папа Николай” по запитванията на княз Борис (от 866 г.) [6] е обрисувана картината на едно общество, което се характеризира с видима имуществена и социална диференциация, с наличие на бедни и богати, на знатни и прости, с господство на закон и морал, типичен за напреднали вече частнособственически отношения. Пред нас изпъква една напълно взела в своите ръце властта аристокрация от първенци (боляри) и наред с това едно мнозинство от поданици.

някои от които са в тежко икономическо и социално положение. В „Отговорите” става дума за бедняци, които поради липса на средства не са в състояние да изпълняват необходимите църковни обреди при сключване на брак [7], нито пък да се явяват добре подготвени по време на прегледите на оръжието, правени преди влизането на войската в битка. [8]

В тясна връзка с имущественото разслоение сред селската община и с обедняването на селяните са възниквали постепенно форми на феодална експлоатация, изграждал се феодалният базис. За такива форми свидетелствува известният „Земеделски закон” (византийски правен паметник от втората половина на VIII в., който е бил преведен и на славянски език и намирал приложение и в нашата страна). [9] Там става дума за обеднели селяни (ἄποροι), които били принудени да арендуват чужда земя в качеството си на исполичари. Изполичарите били два вида — едни от тях плащали на собственика на земята половината от урожая, а другите — една десета. Първите от тях са познати под името ἡμισειάσται, а вторите — под името μορτῖται. И едните, и другите, независимо от различния размер на арендния данък, били свободни селяни и не се намирали под пряката власт на поземления собственик. Върху тях тегнела само икономическа, но не и извъникономическа принуда. Това е било следователно една все още ранна форма на феодална експлоатация, която се отнася хронологически към края на VIII и началото на IX в.

С течение на времето обаче властта на едрите земевладелци ставала все по-голяма. Като използували затрудненото положение на селяните, лишени от земя и от селскостопански инвентар, и като се старали да си осигурят трайна работна ръка за големите си имения, едрите земевладелци започнали да прибягват до по-груби форми на експлоатация. Започнали да карат селяните да им работят безплатно, увеличавали размерите на натуралните задължения, стремели се да закрепостяват изполичарите към дадените им под наем земи. Така наред с икономическата принуда, започнала да се налага постепенно и една извъникономическа, административна и юридическа принуда, характерна за развитието на една по-напреднала фаза на феодализма. Има основание да се приеме, че към средата на IX в. възходящите тенденции в развитието на феодалните отношения били вече ярко очертани. С това се обяснява между другото и въвеждането на християнството като официална религия, подходяща за укрепване на взелите връх в славянобългарската държава феодални порядки. [10]

Установяването на феодалния строй в България през първата половина на IX в. било придружено с появата на една нова служебна и поземлена аристокрация от прабългарски и славянски произход, която била тясно свързана с двореца и с неговата вътрешна и външна политика. Тази аристокрация се нуждаела от силна централна власт, от здрава гражданска и военна администрация, за да може да укрепи своето положение и да разширява постепенно своите права по отношение на селските общини и на поставяните в зависимост селяни. За нея е бил необходим добре организиран държавен апарат, който съществуващото дотогава разделение на страната на отделни „славинии” не е могло да ѝ осигури. Силна и централизирана държава е била необходима през разглеждания период и с оглед на напрегнатата външна политика и честите войни с Византия. Разпокъсаното племенно устройство и наличието на отделни войски, водени от местни славянски князе, пречело да се разгърне с нужния размах отбранителната и нападателната мощ на страната и не давало възможност за пълно обединяване на силите.

Политиката на централизиране на държавата, обусловена от напредващия процес на феодализация и от напрегнатите външнополитически събития, се проявява за пръв път ясно в началото на IX в. при управлението на хан Крум (802—814). Той е първият български владетел, за когото знаем, че предприел мерки за разширяване на властта на хана в периферийните области на държавата и за премахване на самоуправлението на местни славянски князе. Доказателство за това ни дава текстът на т. нар. Хамбарлийски надпис, който произхожда от негово време. [11] В надписа се говори за области в Източна Тракия, които били включени в пределите на българската държава в резултат на успешните войни срещу Византия и в които ханът определял като управители свои сановниии, произхождащи от средата на прабългарската аристокрация. Споменават се в надписа техните имена и титли и се определят подчинените им и помощни сътрудници. Органите на хана, както личи от текста, са били поставени да управляват от негово име над отделни военно-административни области, на които са били разделени новоприсъединените към България тракийски земи. С други думи, въведено е било там административно деление не според племенния принцип на „славиниите”, а в духа на централизаторските стремежи на Крум, който искал да замени властта на славянските князе в Източна Тракия с властта на пряко зависещи от него сановници.

Централизаторската политика на Крум прозира и в издадените от него няколко закона, за които намираме сведения във византийския енциклопедичен речник „Свида” [12]. Това са закони, които целят да създадат едно общо право за всички поданици на страната, да въведат определена система от наказателно-правни разпоредби за цялата държава. Независимо от ограничения характер на Крумовото законодателство, то бележи една несъмнена крачка към премахване на племенната раздробеност и към създаване на една юридическа основа за по-голяма централизация.

Въпреки проведените мероприятия централизацията на държавата по време на Крум се намирала все още в своята ранна фаза. На територията на държавата продължавали да съществуват отделни „славинии”, управлявани от местни князе. За такива князе става дума във връзка с угощението, дадено от българския владетел след победата му над византийския император Никифор през 811 г. От разказа на летописеца Теофан се вижда, че славянските племенни вождове били съюзници на хана и стоели начело на отделни племена (ἐθνῶν), които по думите на византийския писател преминавали дни наред край забитата на кол глава на Никифор, за да поздравят Крум с неговата победа. [13]

Политиката на централизация, започната от Крум, била продължена при приемника му Омуртаг (814—832). По негово време, както личи от разказа на германския летописец Айнхард, било премахнато самоуправлението на славянските племена тимочани, браничевци и абодрити, които живеели в северозападните краища на българската държава (в областта на реките Дунав и Тиса). Начело на тези племена стоели, както във всички „славинии”, отделни князе, които се считали за съюзници на хана и разполагали със значителна административна и военна власт. През разглеждания период самостоятелността на тези местни князе представлявала реална опасност за съдбините на славянобългарската държава,- тъй като те, както отбелязва германският летописец, се били отказали от съюза си с прабългарите (а Bulgarorum societate desciverant) [14] и търсели сътрудничество с франкския император. За да се предотврати подобно нежелано развитие на нещата, Омуртаг изпратил войска, която прогонила от посочената област князете на трите славянски племена и поставила на тяхно място преки органи на владетеля (expulsis eorum ducibus Bulgaricos super eos rectores constituerunt) [15]. По такъв начин била осъществена централизацията в този най-западен край на българската държава през първата четвърт на IX в. Тази политика била следвана твърдо и от приемниците на хан Омуртаг. За да укрепят добре своята власт в земите отвъд Дунава, българските владетели започнали да изпращат там свои приближени хора и роднини, на които биха могли да разчитат. Такъв е бил напр. някой си Салан, споменат в една унгарска хроника, в която се говори за нашествието на унгарците в българската територия в района на реките Дунав и Тиса в началото на X в. На този Салан била поререна по това време една част от тази територия и той, както се вижда от разказа на летописеца, разполагал с голяма власт. Салан бил при това роднина на властвуващата династия в България и негов прадядо, както четем в хрониката, бил „великият хан” (keanus magnus), който някога бил присъединил към своята държава земите между Ду в и Тиса. [16]

Кой е бил този „велик хан”, хронистът не посочва, но вероятно е да се приеме, че става дума за Крум. По такъв начин чрез изпращането на близки и роднини на владетеля се осъществявала политиката на централизация в борба срещу племенните, партикуларистични тенденции.

Започнатото от Крум и Омуртаг дело за укрепване на славянобългарската държава продължило при Маламир, Пресиан и най-вече при княз Борис (852—889). В резултат на последователно прокарваната политика на централизация в административното устройство на България към средата на IX в. станали изменения. Съществуващият в продължение на столетия принцип на разделение на територията на страната съобразно с наличието на отделни племена бил окончателно изоставен. Редицата „славинии” (на племената севери, берзити, драгувити и пр.), които съществували дълги години в Мизия, Тракия и Македония като области, поверени под властта на отделни местни князе, изчезнали завинаги. Вместо тях се появяват нови военно-административни единици, които отразяват осъществения вече процес на централизиране на държавата. Тези единици са известни с името комитати. Какъв е бил техният брой, не се знае. Известно е само от сведението на западния летописец Хинкмар, че през 866 г. срещу Борис се вдигнали на бунт недоволни боляри от 10-те комитата на държавата, без да се уточнява дали става дума за всички съществуващи по това време военно-административни единици в България, или само ограничен брой [17]. На термина комитат (в латински извори comitatus) отговаря вероятно славянското название „земя”, което се среща в издадения след покръстването правен паметник „Закон за съдене на хората”. Там става дума за отделни „земи”

в смисъл на отделни административни области в държавата [18].

Съобразно с наложилия се принцип на централизацията управлението в отделните комитата било поверено в ръцете на преки органи на владетеля. Начело на всеки комитат стоял т. нар. комит (comes, κόμης). В изворите от втората половина на IX в. става дума за няколко комити. Такъв е бил напр. Тирадин, който управлявал по време на княз Борис Брегалнишката област (в Македония). Такъв бил Домета, назначен от княз Борис за управител на областта Кутмичевица (в Западна Македония). Такъв бил Дръстър, комит по време на цар Симеон в областта северно от град Солун, за когото се споменава в известния надпис от с. Наръш. [19]

Наред с комитите висши длъжностни лица в областното управление били т. нар. таркани (название от прабългарски произход). Докато комитите имали предимно гражданско-административна власт, тарканите били висши военни и се грижели за отбраната на поверената им област. Във всеки комитат имало и специални съдии, които изпълнявали правораздавни функции. Целият този апарат зависел непосредно от владетеля като върховен орган на държавата.

Във връзка с централизацията на държавата и изчезването на „славиниите” като самостоятелни единици настъпили важни изменения в организацията на военното дело. Докато през VII—VIII в. военните отряди на прабългари и славяни се комплектували отделно със свои собствени началници, към средата на IX в. е имало вече една обща войска, чийто команден състав се е набирал еднакво и между прабългари, и между славяни. За това можем да съдим от един каменен надпис, намерен в Преслав в местността Бели Бряг, който произхожда от езическо време и се датира към времето на Омуртаг или неговите приемници. [20] От съдържанието му може да се заключи за наличието на два корпуса тежко въоръжени войници, единият от които е бил в подчинение на военачалник с титлата „ичиргу боила”, а втгрият — на военачалник с титлата „жупан” Първата титла е, както се знае, прабългарска, а втората — славянска. Основателно е изказаното предположение от И. Венедиков, че в случая се касае за една смесена военна формация, в която са участвували и прабългари, и славяни. [21] Става дума при това за формация в града Преслав, който е един от най-важните центрове на славянобългарската държава през IX в., където вероятно по това време е живеело съвместно население от славянски и от прабългарски произход.

От направения преглед се вижда, че през първата половина на IX в. в политическото, социално-икономическо и административно развитие на славянобългарската държава се извършили важни процеси, които могат да се резюмират по следния начин: осъществило се обединяването на голяма част от славяните от българската група в пределите на страната и нейно главно териториално ядро станали областите Мизия, Тракия и Македония. Увеличил се броят на населението и във връзка с това се разраства селищната мрежа. Укрепила се икономиката на страната. Задълбочило се общественото разделение на труда и се усилила ролята на града като център на занаяти и търговия. Разпаднали се в основни линии родово-племенните отношения и се изградил в ранната си фаза феодалният базис, което било свързано с видимо централизиране на държавния апарат.

При така създалата се обстановка процесът на изграждане на българската народност в неговия двоен аспект (консолидационен и асимилационен) продължил да се развива още по-интензивно. Налице били вече решаващите предпоставки от социално-икономическо, политическо и демографско естество, които водели до окончателното му завършване. Сред славянобългарското общество се осъществил преходът от родово-общинния строй към феодализъм и на тази основа се раждала „народността” като една нова историческа категория, свързана хронологически и логически с този период на смяната на една обществено-икономическа формация с друга.

Териториално погледнато, консолидационният процес обхванал през IX в. всички географски области на България (Мизия, Тракия и Македония), където живеели плътни славянски маси. За неговото бързо развитие през разглеждания период спомагали не само посочените вече фактори от политически и социално-икономически характер, но и обстоятелството, че славянските племена от българската група били сродни помежду си в езиково, битово и културно отношение и представлявали една почти монолитна маса. Това било решавашо условие да се осъществи помежду им една пълна вътрешна спойка и от общността „племе” да се премине към по-напредналата общност „народност”.

Що се отнася до асимилационния процес, то той имал по-ограничен в териториално отношение характер и обхващал през разглеждания период само днешните североизточни български земи, където живеели в тесен досег местните славяни и потомците на Аспаруховите прабългари. В Македония, както вече се отбеляза, сливането на славяните с Куберовите прабългари е било осъществено още през предишното столетие и там прабългарите са се били претопили сред славянската маса. Въпреки че асимилационният процес през първата половина на IX в. е бил регионално ограничен, то той е бил по-сложен от консолидационния процес поради обстоятелството, че между двата етноса — славяни и прабългари — са съществували различия от езиково, битово и религиозно естество. И все пак независимо от тези трудности постепенното сливане на славяни и прабългари, което бе започнало още през предишното столетие, продължавало да се развива във възходяща тенденция. За това способствували отбелязаните вече фактори от политическо, демографско и социално-икономическо естество, които действували в своята съвкупност като обективен и неотразим по своята вътрешна сила двигател.

Смесването между славяни и прабългари през първата половина на IX в. се извършвало по две линии: от една страна, сред обикновеното население по села и градове и, от друга — сред управляващата аристокрация. Смесването между двата етнически елемента се осъществило дори сред ханската династия. Известно е, че през VII и VIII в. прабългарските владетели носят имена с подчертано тюркски или ирански характер (Аспарух, Тервел, Токту, Телериг и пр.), което говори за техния произход и за етническата им принадлежност. [22] Тюркски названия (като напр. Борис) се срещат и в ханската династия през IX в. [23] Наред с това обаче сред владетелската фамилия по това време се появяват вече имена, които са несъмнено славянски. Такива носят напр. синовете на хан Омуртаг. Единият от тях се нарича Енравота (или Воин), другият — Звиница, а третият — Маламир. [24] Появата на подобни имена е доказателство за това, че сред владетелския двор, който е бил прабългарски, са били проникнали и славяни. Смесването между „прабългари” и „славяни” сред владетелската фамилия продължило и по-късно и отделни нейни членове се назовават със славянски имена. За пример може да бъде посочена известната приписка към т. нар. Чивидалско евангелие, съставена вероятно през 867 г. от болярина Сондоке (Съдък) по време на мисията му в Рим след покръстването на българите В тази приписка се срещат имена с тюркски произход (Борис, Докс), което свидетелствува за прабългарския характер на управляващата династия, а наред с това намираме и двойното име на Борисовия син Расате или Владимир. [25] За Расате се предполага с голяма вероятност, че е славянско, а името Владимир е очевидно славянско Пак в Чивидалското евангелие срещаме и името на един висш сановник, Сондоке, което е вероятно прабългарско, едновременно с името на жена му Собеслава и на децата им Велегнев и Богомила [26] — и трите имена несъмнено славянски. Това говори за наличие на смесени бракове не само в ханския двор, но и в отделни болярски фамилии.

Асимилационният процес, който се извършвал между славяни и прабългари през първата половина на IX в., е водел до постепенното налагане на славянския етнически елемент. Това е напълно естествено, като се има пред вид количественото му преобладание във всич-

23. Срв. за произхода на името Борис у В. Гюзелев, Княз Борис, с. 125, бел. 1. Изказано е предположение, че това име може би е от алтайски произход. Вж. К. H. Menges, Altaic Elements in the Proto-Bulgarian Inscriptions, Byzantion, XXI, 1951, c. 114 сл.

ки краища на държавата, включително и в Североизточна България, където са се били заселили прабългарите.

За преобладаващата роля на славяните през разглеждания период може да се съди на първо място от обстоятелството, че почти всички топонимични и хидронимични названия, които са се утвърдили през разглеждания период в нашата страна, и които нямат старинен произход (от тракийската и римо-византийска епоха) са славянски. Това се отнася и до североизточните български земи, където наред със славяните е живеело и прабългарско население. За пример можем да посочим самата столица Плиска. Името Плиска се споменава за пръв път в Чаталарския надпис от времето на Омуртаг (от 822 г.) в гръцка транскрипция под формата πλσκᾶς. [27] Името е очевидно славянско и както се вижда, то се утвърдило и употребявало през VIII—IX в. независимо от това, че Плиска била резиденция на прабългарските ханове. Славянски имена са имали през разглеждания период и други по-значителни селища в Североизточна България, като Преслав (станал след 893 г. столица на държавата) [28], Преславец (на р. Дунав), Варна (античният Одесос). [29] За пръв път името Варна (в гръцка транскрипция Βάρνας) се споменава в хрониката на Теофан във връзка с победата на Аспарух над византийците и придвижването на неговата дружина на юг от Дунава. Под влияние на славянски език е бил преименуван античният Дуросторум (на гръцки Доростолон) с ново название Дръстър (в гръцка транскрипция Δρίστρα). [30]

Наред с по-значителните градски центрове в североизточните български земи през VIII—IX в. славянски названия са придобили и някои по-големи реки в тази област. Славянско е напр. името на река Тича, споменато през 822 г. в Чепеларския надпис в гръцката му транскрипция Τουτζα. [31] В преписката на Тодор Доксов от 907 г. към Словата на Атанасий Александрийски ние го срещаме вече в славянска транскрипция като Тича. [32] Славянското име Дичина (на гръцки Διτζίνα) е носела през разглеждания период днешната р. Луда Яна. Името Διτζίνα се среща за пръв път в съчинението на византийския император Константин VII Багренородни „За управлението на империята” [33] от средата на X в., но трябва да се предположи, че то има по-ранен произход и сигурно е било вече в употреба още през предишното столетие. В съчинението на Константин VII Багренородни се споменава и една друга река в Североизточна България, а именно Варна (ποτα μόν Βάρνας), което е също славянско. [34]

Трябва да се отбележи накрая, че през VIII—IX в. славянско название е носел и античният Хемус (днес Стара планина). Това е названието Верегава (в гръцка транскрипция Βερέγαβα), което се среща на два пъти в хрониката на Теофан и един път в хрониката на патриарх Никифор във връзка с описания на събития от края на VII и втората половина на VIII в. [35] Някои изследвачи са на мнение, че с това име е бил означаван някой старопланински проход в Източна Стара планина, но по-приемливо е изказаното от К. Иречек гледище, подкрепено с нови доводи от И. Дуйчев, че названието „Верегава” е било употребявано за наименование на целия старопланински масив. [36]

Наред с посочените топоними и хидроними, които имат очевиден славянски характер и които се датират изрично от писмени из-

29. Относно славянския характер на името Варна, което, както изглежда, е било дадено на езерото край Одесос, а впоследствие на самото селище, срв. И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, с. 163, бел. 1 (с добра библиография по въпроса). Вж. и К. Иречек, Пътувания по България, София, 1899, с. 874, бел. 45.

30. В своята гръцка форма този град се споменава в посочената вече Монемвасийска хроника (от X в.). Там е казано, че старото име на града е било Доростол (Δωροστόλον) и че сега той се зовял Δρίστρα. Срв. съответния текст в изданието на Р. Lemerle. La chronique di е de Monemvasie, REB, XXI, 1963, c. 9.

32. Срв. съответния текст на преписката в изданието на А. Vaillant. Discours contre les Ariens de Saint Athanase, Sofia, 1954, c. 7. За името „Тича” ср. И. Дуриданов, Южнославянските речни названия и тяхното значение за славянския топонимичен атлас, Славянска филология, V, София, 1963, с. 195.

вори за периода VIII—X в., в североизточните български земи са засвидетелствувани други славянски названия на селища и реки, чиято датировка не е известна или е по-късна (от XII—XV в.). Като речни имена могат да бъдат посочени Белица (приток на Янтра), Видима (приток на р. Росица), Росица (приток на Янтра), Стражишка река (Шуменско), Киевщица (приток на Росица) и др. [37] Голям е и броят на селищата и местностите със славянски имена като Главиница, Обрущица, Гологленд, Девина, Козяк, Върбица, Студена, Овчага, Овеч, Венчан, Белград, Шумен и пр. Повечето от тези имена срещаме за пръв път в известната поема на Мануил Фил, посветена на похода на византийския пълководец Михаил Глава Тарханиот срещу Ивайло през 1278 г. [38] Би могло да се предположи обаче, че те имат значително по-стар произход и са били в употреба още през VIII—IX в., ако се приеме, че посочените селища са съществували вече през този период. Старинен произход има несъмнено названието „лонгоз” (от старобългарската дума лѫгъ, с което се нарича днешната голяма гора край реката Камчия. Запазването на носовото произношение на ѫ като он свидетелствува, че това название ще да е било в употреба още през VII в., непосредствено след заселването на славяните в тези краища и че се запазило неизменно в продължение на столетия.

В сравнение с изобилието от славянски топоними и хидроними (някои датирани през VIII—IX в., други — в по-късни паметници, а трети неустановени по дата), които са се разпространили в Североизточна България, броят на местните имена от прабългарски произход в тази област е съвсем незначителен. Приема се за възможно да е прабългарско названието Тамбарасце, с което се нарича един изкуствено издълбан проход над с. Кюлевча (Шуменско). [39] Изказано е предположение, че прабългарски произход има името на град Тутракан (близо до Дръстър). [40] За прабългарско се смята и името Тухтон, с което е бил наричан през средновековието античният град Анхиало (дн. Поморие). Възможно е бъдещи проучвания да открият и още някои имена от прабългарски произход в тези краища, където се е заселила дружината на Аспарух и главно около столицата Плиска. Но едва ли може да се очаква, че това ще измени съществено количественото съотношение между славянските и прабългарските топоними в днешна Североизточна България. Няма съмнение, че славянската топонимия през разглеждания от нас период (края на VIII и първата половина на IX в.) е била вече далеч преобладаваща над прабългарската и че всички по-значителни реки и селища са носели славянски названия.

Широкото разпространение на славянска топонимия в североизточните български земи през VII—IX в. иде да ни подскаже, че по това време славянският език е имал превес не само за обозначаване на имена на селища, реки, местности и пр., но че той е имал вече превес и в ежедневния говор на населението в тази област и е бил познат и разпространен вероятно и сред самите прабългари. Едно интересно, макар и твърде откъслечно указание за това можем да намерим в един пасаж в хрониката на патриарх Никифор (съставена в началото на IX в.). Става дума за съобщението на византийския летописец относно заселването на Аспарух в областта на долния Дунав в т. нар. Оглос. Съотвеният текст, добре познат на специалистите, гласи, че „след като Аспарух преминал реките Днепър и Днестър и стигнал до река Истър (Дунав), завзел удобно за заселване място, наречено на техен език оглос” (τόπον πρὸς οἴκησιν ἐπιτήδειον Ὄγλον τῇ σϕῶν καλούμενον ϕωνῇ καταλαβούμενος). [41] От интерес за нас тук е думата „оглос”. Върху нейния произход са изказвани различни предположения, но най-вероятното е да се приеме, че това е славянската дума „ъгъл” (ѫглъ) [42], предадена в съответна гръцка

38. Срв. Д. Ангелов, Съобщително операционни линии и осведомителна служба във войните и външнополитическите отношения между България и Византия през XII—XIV в., ИБИД, XXII-XXIV, 1948, с. 214 сл. (със списък на тези имена); вж. и П. Петров, Българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., отразени в поемата на Мануил Фил „За военните подвизи на известния чутовен протостратор”, ИИБИ, 6, 1956, с. 545 сл. Относно бързото налагане на славянската топонимия в Североизточна България и специално в Добруджа срв. П. Мутафчиев, Добруджа в миналото, в: Добруджа, Сборник от студии, София, 1947, с. 67.

39. Срв. В. Миков, Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места, София, 1943, с. 87. Там са посочени още някои други възможни названия от прабългарски произход, като напр. Баткун (Пазарджишко).

транскрипция. Както се вижда от посочения пасаж, византийският летописец обявява една славянска дума като принадлежаща към езика на Аспаруховите прабългари (τῇ σϕων . . . ϕωνῇ), макар и да е добре известно, че през втората половина на VII в., когато е станало тяхното преселване от „Велика България”, те са говорели тюркски, а не славянски. През началото на IX в. обаче, когато патриарх Никифор е съставял своята хроника, обстановката е била съ ществено изменена. Сред прабългарите в славянобългарската държава е бил вече разпространен в значителна степен и славянският език като език на преобладаващото мнозинство от населението на страната. При това положение разбираемо е защо патриарх Никифор е направил тази грешка и е причислил една чисто славянска дума към езика на прабългарите.

Видимият превес, който имал славянският език в Североизточна България през първата половина на IX в., намира израз и в съставяните по това време каменни надписи в Плиска и в други селища в тази област. Както е известно, това са надписи на гръцки език изсичани по нареждане на отделни ханове (Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиан) за ознаменуване на важни събития, за увековечаване паметта на починали видни сановници и пр. В тях се срещат различни лични имена, а също така названия на разни титли и служби в тогавашната военна и гражданска администрация, които са предимно прабългарски по произход (като напр. багаин, колоброс, ичиргу боил и пр.). От проучванията на един от най-добрите познавачи на тия надписи, В. Бешевлиев, се установява, че в някои срещащи се в тях названия на титли и служби, като напр. Βογοτορ, ηζουργου, βουληα, τρακανος и пр., е налице явно влияние на славянската звукова и словообразуваща езикова система, което е довело до промени на първоначалната прабългарска форма на съответната дума. [43] Правилна е констатацията на В. Бешевлиев, че това славянско влияние, отразено в каменните надписи, свидетелствува за „постепенното възприемане на славянския език, като говорим език в държавата на прабългарите”. [44] Тази констатация се подкрепя от отбелязания вече пасаж в хрониката на патриарх Никифор, както и от посочените многобройни примери на славянските топоними и хидроними в Североизточна България от VIII до IX в. и от по-късно време.

За преобладаващата роля на славянския елемент в североизточните български земи през разглеждания период свидетелствуват не само данни от топонимичен и лингвистичен характер, но и редица паметници, свързани с материалната и духовната култура на местното население. На първо място могат да бъдат посочени видът и формите на жилищните сгради, в които е живяло то през VIII—IX в. Господствуващ тип жилище, както установяват археологическите проучвания, е била землянката. През последните години бяха разкрити редица едностайни сгради-землянки в Плиска, при селата Гарван и Попина (Силистренско), в с. Цар Асеново (Силистренско), в с. Якимово (Толбухинско) и др. [45] С всяка измината година броят на разкритите землянки се увеличава и става все по-ясно, че този тип жилища, характерни за славянската строителна традиция, е бил твърде разпространен в нашите земи през VIII—IX в., включително и в Североизточна България. Напротив, много по-слабо е било застъпено през същия период строителството на кръгообразни жилища (юрти) обичайни за прабългарите и за други тюркски етноси от средновековната епоха. Малък брой юрти бяха разкрити през последните няколко години в някои селища в Североизточна България, напр. в

43. Срв. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, c. 39 сл.; същият, Славянизми в първобългарските надписи, в: Сборник в чест на академик А. Теодоров-Балан, София, 1955; същият, Die protobulgarischen Inschriften und die Slavistik, Zeitesch für Slawistik, I, 1958, c. 1—7.


44. Пак там, с. 40. Обстоятелството, че славянски език е бил говорен през първата половина на IX в. и от прабългарите, не означава, разбира се, че прабългарският език е бил вече изчезнал. Той все още се е употребявал в живия говор, макар и в по-ограничени размери, и сред едно малцинство от населението. Заслужават отбелязване откритите преди известно време три каменни надписа на гръцки език — един от Преслав, един от Чаталар (Цар Крум) и един от Мадара, чиято датировка не е сигурна, но е вероятно да се приеме, че е към първата половина на IX в. В тях се срещат отделни думи, като κυπε, τωυλσχη, τωυρτοωυνα и др., които са вероятно прабългарски. Срв. във връзка с тези надписи и тълкуването на считаните за прабългарски думи. Ι. Venedikov, Trois inscriptions protobulgares, Разкопки и проучвания, ΙV, София, 1950, с. 167—187. Заключението на автора е: „meme à une époque relativment tardive les Bulgares et les Slaves parlaint des langues differentes” (c. 185).

45. Срв. К. Миятев, Архитектурата в средновековна България, с. 63; Ст. Станчев, Славяни и прабългари в старобългарската култура, Археология, IV, 1962, кн. 4, с. 3; А. Милчев, По въпроса за културата на славяните и прабългарите в нашите земи през ранното средновековие, Археология, VI, 1964, кн. 2, с. 10; същият. Формирование староболгарской культуры, Международный симпозиум славянской археологии, София, 1970.

с. Кладенци (Толбухинско), с. Нова Черна (Силистренско), с. Стърмен (Русенско). [46] Без да считаме вида на жилищните сгради като абсолютен и неизменен показател за етническата принадлежност на живеещото в тях население, трябва да приемем все пак, че количественото съотношение между „землянки” и „юрти” изразява в значителна степен реалното съотношение между „славяни” и „прабългари” в североизточните български земи през VIII—IX в. и свидетелствува за видимото преобладание на славянския елемент в тази област, което не е могло да не даде решаващо отражение при развитието на асимилационния етногеничен процес.

До подобни изводи ни водят и материалите от разкритите през последните години в Североизточна България редица средновековни некрополи. (При Варна, при с. Блъсково — Варненско, при с. Разделна — Варненско, при Нови пазар — Шуменско, в Плиска, при с. Юпер — Русенско, при с. Дибич— Шуменско, при с. Попина —Силистренско, при с. Църквица — Шуменско, при Преслав и др.) В повечето от тези некрополи се прилага погребален обред на трупоизгаряне, който е типичен за славяните и идва по традиция още от времето, когато те са живеели на север от река Дунав. [47] Има и некрополи с трупопо-лагане и с инвентар в гробовете, който подсказва, че в тях са погребани прабългари (напр. некрополът при Нови пазар). Количествено погледнато обаче, както при жилищата, така и при некрополите преобладават славянските типове.

Заслужава да се обърне внимание и върху различните предмети от стопански и битов характер (ножове, токи, копчета, обеци, гривни, фибули и пр.), намерени през последните години в селища и некрополи в Североизточна България. В голямата си част тези предмети сочат очебийно сходство с подобни предмети в славянски поселения и гробове на територията на Румъния, Чехословакия, Югославия и Съветския съюз. [48] Специален интерес предизвикват многобройните керамични материали (гърнета, стомни, кани и пр.), намерени в Плиска, Преслав, Карвуна, в аула при с. Цар Крум, при с. Калугерица, в Мадара и в редица други селища от времето на Първата българска държава. Това е керамика от „славянски тип”, която се характеризира с определени форми и орнаменти и която се среща в голямо изобилие не само в България, но и в, редица други страни, където е живеело през средновековната епоха славянско население. Наред със „славянската керамика” на отделни места в

Североизточна България (в Плиска, при Нови пазар и пр.) са намерени и съдове, които се причисляват към „прабългарската керамика” и които се отличават със свои специфични особености. Количествено погледнато обаче, този тип керамика значително отстъпва пред „славянската” [49]. Разбира се, както вече бе отбелязано, при използуването на веществените паметници ние трябва да се пазим от увлечението да ги свързваме във всички случаи и по абсолютен начин с даден вид етнос и да считаме, че наличието на „славянски съдове” свидетелствува винаги за наличието на славяни, респ. че наличието на „прабългарски съдове” е непременно доказателство за наличието на прабългари. В случая обаче наличието на „славянска керамика” не е само единствен и изолиран показател. Налице са, както вече видяхме, редица други извори от писмен и веществен характер (топоними, хидроними, жилищни сгради, некрополи, предмети с битово и стопанско предназначение и пр.), които, взети в своята съвкупност, доказват преобладанието на славянския елемент и на славянската материална и духовна култура в североизточните български земи през разглеждания период. А това свидетелствува изобщо за постепенното налагане на славянския етнос в процеса на сливането му с прабългарския етнос.

47. Срв. за некрополите Ж. Въжарова, Славянски и старобългарски селища в българските земи от края на VI до XI в., с. 122 сл., 143 сл.; същата, Славяни и прабългари в светлината на археологическите данни (доклад за международния симпозиум по славянска археология, София, 1970); Д. И. Димитров, Ранноболгарские некрополи в Варненском районе (Международный симпозиум славянской археологии, София, 1970, с. 1—19).

48. Срв. А. Милчев, По въпроса за културата на славяните и прабългарите в нашите земи през ранното средновековие, Археология, VI, 1964, кн. 2, с. 8; Ж. Въжарова, Славяните на юг от Дунава по археологически данни, Археология, VI, 1964, кн. 2, с. 23. Специално за голямото сходство на накитите у славяните през средновековната епоха срв. С. Георгиева, Общността на накитите у славянските народи, Славяни, XII, 1956, кн. 1, с. 31 сл.; същата, Средновековни некрополи в Родопите, Родопски сборник, I, София, 1965, с. 137 сл.

За да приключим с разглеждането на този въпрос, тряева да се спрем накрай на един от най-интересните писмени паметници от средата на IX в., в който намираме сведения за материалната култура, за бита, вярванията, обичаите на населението в славянобългарската държава през първата половина и средата на IX в. Това са споменатите вече „Отговори на папа Николай I по запитванията на българите”, съставени през 866 г. въз основа на един списък от въпроси, които княз Борис бил изпратил на главата на римската църква. [50] От съдържанието на „отговорите” (на брой 106) може да се заключи, че в нашата страна до времето на покръстването е живеело население вече доста уеднаквено по бит, вярвания, традиции и обичаи, на които папата прави преценка от гледна точка на това, дали те са допустими и занапред, след като е била приета вече християнската религия, или пък трябва да бъдат изоставени и отречени. Между тези вярвания и обичаи става дума за почитане на идоли, на свещени камъни, за носене на амулети, за заклеване на меч, за гадаене преди влизане в сражения, за даване зестра на съпрузите, за ядене на животни, убити без проливане на кръв, за носене на пояси и забрадки и пр., за считане на родилката за „нечиста”, за употреба на конска опашка за знаме и пр. Това са били, както би могло да се заключи от думите на папата, прояви на един бит и светоглед, специфичен не само за определена етническа група в славянобългарската държава, но за цялото нейно население, за целия народ (populus), който княз Борис покръстил и който по неговото желание трябвало да бъде добре въведен в новата вяра. Никъде в своите „Отговори” папа Николай не говори отделно за „славяни” и „прабългари” като носители на верски и битови особености, но винаги като че ли има пред вид едно единно по характера на своята материална и духовна култура население.

Ако хе направи анализ на „Отговорите” на папа Николай от гледна точка на етническия произход и характер на споменаваните в тях вярвания, обичаи, битови особености и пр., ще се види, че в по-голямата си част те показват сходства с вярвания, обичаи и битови особености у различни славянски племена и народи от средновековната епоха — полабски, прибалтийски, руски, полски, чешки, сръбски. [51] Така напр. поколението на идоли, за което става дума в отговор 41, се среща у прибалтийските и полабските славяни, а е било добре познато също така и на руските славяни. Вярата в камък с чудотворно въздействие (отговор 62) е засвидетелствувана сред славяните в областта на Мекленбург, сред руските славяни и др. Носенето на амулети (отговор 20) за предпазване от зло, е също общославянски обичай и се среща в редица славянски народи през средновековието. Славянски обичай е било да се правят гадания пред започване на сражението, за да се види дали ще е благоприятен неговият изход (отговор 35). Известно е напр. от „Чудесата на Димитър Солунски”, че такива гадания направил през 620 г. предводителят на славянските племена около Солун, Хацон, за да се увери дали ще може да превземе града. Засвидетелствувани са у отделни славянски народи и някои други споменати в „Отговорите на папа Николай” вярвания и обичаи, като напр. даване зестра, на съпрузите (отговор 49), многоженство (отговор 51), носене на гащи (отговор 59), ядене на животни, убити без нож (отговор 90).

51. На това обстоятелство пръв е обърнал внимание големият познавач на средновековната славянска религия, бит и култура Л. Нидерле, който с право счита, че „Отговорите на папа Николай” представляват един от най-важните извори за бита на българските славяни. Срв. главно трудовете му „Быт и культура древних славян”, Praha, 1924, и „Rukovět Slovanských starožitností”, Praha, 1953 (ново издание). През последно време неговите схващания по този въпрос бяха възприети и доразвити с богата аргументация и добър библиографски обзор в двете статии на И. Дуйчев, Славяно-болгарские древности IX-го века (Byzantinoslavica, XI, 1, 1950. с. 6—31) и Еще раз о славяно-болгарских древностях IX-го века” (Byzantinoslavica, XII, 1951, с. 75—94). Подробно се спира върху „Отговорите на папа Николай” и В. Бешевлиев в студията си „Вярата на прабългарите” (ГСУ, ИФФ, XXXV, 1, София, 1939, с. 162). Той обаче е склонен да свърже мнозинството от посочените в паметника вярвания, обичаи, битови особености с прабългарите, без да отчита, че през разглеждания период те са се били почти изцяло претопили вече сред сла вянското множество и че съответно с това е била взела превес и славянската материална и духовна култура. Той не е доловил измененото съдържание на името „българи” през средата и втората половина на IX в. и счита, че под това име се подразбират все „първобългарите”. Срв. по този въпрос специалния параграф относно народностното име „българи”. Напоследък нов опит да се свържат данните от „От говорите на папа Николай” почти изключително с бита и културата на „прабългарите” има в книгата на П. Р. Денисов, Этно-культурные паралели дунайских болгар и чувашей, Чебоксары, 1969, с. 82 сл. За съжаление авторът е пренебрегнал всякакъв сравнителен материал със славянски народи и търси паралели само с тюркските народи.

Между посочените от римския първосвещеник обичаи и битови особености има, разбира се, и някои, чийто произход не е напълно ясен, както и такива, които могат да се свържат по-убедително с бита и културата на „прабългарите”. Такъв е напр. обичаят да се носи като знаме конска опашка (отговор 33), [52] който, както изглежда, е бил характерен за военната организация, донесена от прабългарите, и който се среща и у други тюркски етноси. За прабългарски може да се счита обичаят владетелят да се храни на отделна маса (отговор 42), което е в духа на автократичните тенденции, съществуващи и сред други тюркски племена и племенни общности през средновековната епоха. [53] Относително погледнато обаче, в „Отговорите на папа Николай” има много по-малко сигурни данни за прабългарски бит и за прабългарски мироглед, отколкото са данните за славянски бит и светоглед и за славянска материална култура. Казано накратко, този паметник потвърждава направената вече констатация за преобладание на славянския етнос над прабългарския през първата половина на IX в. и за постепенното налагане на славяните в хода на извършващия се между тях и прабългарите асимилационен процес.
PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 11 2010, 16:33
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865—927

2. ПОБЕДА НА СЛАВЯНСКИЯ ЕЗИК И НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ

Въвеждането на християнството като официална религия в България било свързано с необходимостта да се разгърне широка проповедническа и богослужебна дейност. Нужно било да се създадат много, я добре подготвени свещеници, които да разпространяват новото учение по всички краища на страната и да се борят срещу все още неизживени езически настроения и традиции в съзнанието и бита на хората. Нужно е било да се внедряват упорито християнските догми и етични принципи, за да станат ясни и достъпни за всекиго. Нужно е било да се издига авторитетът на духовенството, да се популяризират функциите и ролята на църковното съсловие. За осъществяването на тези задачи, които стояли пред представителите на младата българска църква, са били необходими не само устни проповеди и разяснения, но и разнообразни по съдържание религиозни и църковни книги (евангелия, требници, поучителни и похвални слова и пр.), предназначени за ежедневния култ и за религиозната пропаганда. С една дума, въвеждането на християнството като официална религия изисквало продължителна работа и със слово, и с книга, за да може новопокръстеният народ да бъде здраво утвърден в новата вяра и да забрави езическото си минало.

През първите години след покръстването изпълнението на тази задача вървяло доста трудно поради обстоятелството, че най-популярният и широко разпространен вече в цялата страна език, а именно славянският, не бил признаван за „свещен” и не било разрешено той да се употребява за целите на богослужението и да се съставят на него религиозни книги. Съгласно господствуващото по това време църковно гледище „свещените езици” били три — староеврейски, гръцки и латински, и само те могли да бъдат използувани за разпространение на християнската религия по устен или по писмен път. Носители и проводници на „триезичната догма” в България били най-първо византийските духовници, които извършили покръстването през 865 г. и които останали за известно време в нашата страна. Впоследствие идеите на „триезичието” били разпространявани от западните духовници, които дошли в славянобългарската държава в резултат на преговорите между княз Борис и римската курия. През 869/870 г., когато на църковния събор в Константинопол било решено България да остане в сферата на цариградската църква и римските духовници си отишли, положението не се изменило съществено. Византийските духовници, които пристигнали в България и поели отново ръководна роля в религиозния живот, продължавали да спазват твърдо правилата относно „триезичието”. Гръцки език звучал от църковните амвони, на гръцки се произнасяли поучителни и похвални слова, на гръцки трябвало да се учи новопокръстеното население да слави християнския бог. Същевременно гръцкият език продължавал да се употребява като официален и държавен. На него са били съставяни надписи с различно съдържание и предназначение. На него се надписвали печатите на владетеля или на висшите сановници. [6]

6. От достигналите до нас гръцки надписи, които се отнасят към този период, могат да бъдат посочени следните: известният надпис от село Балша (Южна Албания), изсечен по нареждане на княз Борис в чест на покръстването (срв. V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, c. 175); надгробен надпис на един български монах от 871 г., намерен при с. Червен (Русенско). Той има следното съдържание: „Тук почива . . монахът и архидякон на епископ Николай, негов чичо. Той умря в годината 6379, 4 индикт, 15 октомври, четвъртък, по времето на Михаил, славния и христолюбив княз (срв. V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, c. 328); надписът върху сребърната чаша на Сивин, велик жупан, намерена в Преслав. Той има следното съдържание: „Господи, помагай на Сивин, велик жупан на България” (срв. Т. Тошев, Сребърна чаша с надпис от Преслав, ИАИ, XXVII, 1964, с. 12). Относно оловните печати от времето на Борис срв. Н. Мушмов, Монетите и печатите на българските царе, София, 1924, с. 157. Същият. Новооткрити средновековни печати от България, ИБАИ V, 1929, с. 225—230. На лицевата страна на оловните печати (моливдовули) се чете на гръцки език „Богородице, помагай на Михаил, княз на България”. Намерен е и един оловен печат, в който четем името на един висш сановник, кана-богатур Йоан Иртхитуни и който вероятно трябва да се датира пак към времето на княз Борис и наскоро след покръстването (срв. Т. Герасимов, Български оловен печат от IX в. ИВАД, VIII, 1951, с. 73—75).

Между това след изнамирането на славянската азбука и изпращането на Константин и Методий във Великоморавия (863 г.) на триезичната догма бил нанесен решаващ удар. Във Великоморавската държава започнали проповеди на славянски език и се разпространили първите църковни и религиозни творби на славянски. Допускането на славянски език като богослужебен и религиозен във Великоморавия било продиктувано от интересите на Византия, която се стремяла да привлече на своя страна великоморавския княз Ростислав като съюзник срещу Немската империя и католишкото духовенство. Поради това византийците проявили тук необичайна щедрост и се отказали от догмата на „триезичието”, която поддържали ревностно по отношение на съседна България. В случая е налице ярко диференциран подход спрямо „славянския свят”, подход, който е характерен за действията на Византийската империя през разглеждания период и който се обяснява със сложността на нейната политика и с голямата борба, водена между цариградската църква и римската курия за надмощие в Балканския полуостров и в Централна Европа. [7]

Ударът, нанесен на „триезичниците” във Великоморавия, е дело преди всичко на Константин-Кирил, който се отличавал с големите си знания и блестящ полемичен дар. Особено забележителен е неговият спор с католишките духовници във Венеция. Със силни аргументи от религиозно и историческо естество Кирил доказал, че всички народи, в това число и славянските, имат право да се просвещават в християнската вяра на свой език и да имат собствена църковна и религиозна книжнина. Пред неговите доводи е трябвало да отстъпи и самият римски папа Адриан II, при когото отишли двамата братя, за да защищават своите схващания и да се оправдаят от обвинението им в ерес. Папата, както четем в „Пространното житие” на Кирил, „приел славянските книги и ги осветил”

Непосредствено след това солунските братя заедно със своите сподвижници, които дошли с тях в Рим, отслужили тържествена литургия в катедралната църква „Св. Петър” на славянски език

Така благодарение на своята твърдост и последователност Кирил и Методий успели да извоюват за славянския език напълно равноправно положение и да го превърнат наред със староеврейски, гръцки и латински в език „свещен”. С постигнатия успех в Рим победата над „триезичието” не била обаче окончателна.

Привържениците на тази догма били още твърде силни и те започнали ожесточени преследвания срещу Методий, който след смъртта на Кирил (14. II. 869 г.) трябвало сам да брани и разпространява славянската писменост във Великоморавия. През 885 г. починал и Методий, изморен от борби и страдания, като завещал на най-близките си сподвижници да продължат започнатото дело. Съпротивата на немското духовенство ставала обаче все по-силна и то успяло да вземе на своя страна и великоморавския владетел Светополк. При това положение наскоро след смъртта на Методий неговите ученици били прогонени от страната. Трима от тях, Климент, Наум и Ангеларий, се отправили към България, където намерили спасение след преживените мъки и преследвания. [10]


Идването на Кирило-Методиевите ученици в България било посрещнато с голяма радост от княз Борис, който според думите на автора на „Пространното Климентово житие” „жадувал за такива мъже”. [11] За българския владетел отдавна било напълно ясно, че за успешното развитие на делото на християнизацията би трябвало да се отстрани гръцкият език, който бил чужд и непонятен на населението. С изпълнението на тази задача били натоварени Наум и Климент. Наум останал в столицата Плиска, а Климент бил изпратен в най-югозападните краища на държавата (в областта Кутмичевица, която обхващала Западна Македония с част от днешна Албания). Тук той организирал първата в страната учебна и просветна школа на славянски език с център Охрид. В тази школа били оформени два отдела: един първоначален, където постъпвали малки деца, за да получат елементарно образование и да се научат да четат, и един по-горен, където Климент се занимавал с по-възрастни и напреднали вече ученици, за да ги подготви за учители и духовници.

На децата, както разказва житиеписецът, Климент показвал формите на буквите, нагласял им ръцете да пишат и им обяснявал смисъла на написаното. А с по-възрастните и напредналите „той прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от писанията” [12].

В продължение на седем години (между 885—893 г.) в Охридската школа се изучили около 3500 души. Мнозина от тях Климент определил за духовно звание и поставял из техните среди „четци, иподякони, дякони и свещеници”. Други пък той направил свои сътрудници, за да му помагат в неговата просветна и учебна дейност при подготовката на нови ученици. Ако се съди от един пасаж на „Пространното Климентово житие”, във всеки църковен район (енория) на поверената му от княз Борис област Кутмичевица той разполагал с 300 такива сътрудници, които от своя страна имали свои помощници. Съгласно с едно нареждане на централната власт тези Климентови сътрудници не плащали никакви данъци (μηδὲν τῷ ἄρκοντι συντελοῦσιν). [13] Това било важна привилегия, която допринасяла за подобрение на материалното им състояние и създавала условия за по-ревностно и добро изпълнение на поставените пред тях образователни и учебни задължения.

По същото време, докато Климент организирал просветното и образователно дело в югозападните български краища, подобна дейност вършел неговият сподвижник Наум в Североизточна България с център Плиска, а впоследствие — Преслав. Там също били обучавани младежи за свещеници и учители. За съжаление ние не разполагаме с конкретни данни за характера и начина на обучението в Преславската школа, но трябва да се предполага, че то не се е отличавало съществено от това в Охридската школа.

Крайният резултат от плодотворната и целенасочена дейност на Климент и Наум е бил този, че в България в кратко време бил създаден широк слой от образовани хора, които знаели да четат и да пишат на славянски. Сега вече славянският език, който отдавна бил говорим и разпространен по всички краища на страната, се превърнал и в богослужебен и книжовен. На славянски език се четели молитви и проповеди, на славянски се пишели книги с религиозно и светско съдържание. Славянската азбука и славянският език изучавали вече хиляди деца по градове и села още от ранно детство. За тия деца говори Черноризец Храбър в своята позната творба „За буквите”, като ги нарича с думите „славянски азбукарчета”.

[14] „Ако попиташ, казва той, славянските азбукарчета кой ви е сътворил буквите и ви е превел книгите, то всички знаят и ще ти отговорят: „Свети Константин Философ, наречен Кирил.” [15] Както се вижда от думите на Храбър, още от самото начало на своето обучение децата научавали кой е създателят на славянската азбука и кой защитил правото на славянските народи да се учат и да пишат на родния си език.

Пълната победа на славянския език в България, въведен като богослужебен и писмен след идването на Кирило-Методиевите ученици в нашата страна, била затвърдена окончателно на тържествения събор в Преслав през 893 г., свикан по нареждане на княз Борис след свалянето на Владимир от престола. На този събор, както се знае, бил провъзгласен за владетел на славянобългарската държава Симеон и било решено столицата да се премести от Плиска в Преслав. Заедно с това било извършено т. нар. , за което се споменава в руските летописи. Има известни разногласиθ относно тълкуването на този израз сред изследвачите, но най-правдоподобно е гледището на В. Н. Златарски, който вижда в „прѣложенѥ книгъ” решението да се обяви „народният славено-български език за официален в държавата, а в църквата да се въведат славено-български книги и богослужение” [16]. Това е било напълно в духа на подетата от княз Борис политика, която той провеждал с помощта на Климент и Наум и която продължил неговият син и наследник Симеон (893—927).

Решението на събора в Преслав предизвикало силно недоволство във Византия, тъй като отстранявало окончателно гръцкия език, който в продължение на столетия се считал за официален и държавен в България, а след 865 г. бил въведен и в богослужението на новопокръстена страна. Византийците виждали, че българската държава излиза от сферата на тяхното църковно и политическо влияние и поема пътя на създаване на самостоятелна славянска култура. В отговор на акта от 893 г. управляващите среди в Цариград в сътрудничество с цариградската църква изтъкнали на преден план отново остарялото вече гледище за трите „свещени” езика (староеврейски, гръцки и латински), за да докажат, че славянската азбука и славянската писменост нямат право на съществуване. Този техен опит завършил обаче с пълен неуспех. Срещу „триезичниците” написал своята малка, но прекрасно аргументирана творба „За буквите” един от най-талантливите продължители на делото на солунските братя, Черноризец Храбър. [17] С редица доводи от историческо и религиозно естество Храбър сочи, че създаването на славянската азбука и на славянската писменост отговаря на законните стремежи на славянските народи да се развиват по свой собствен път и да си изграждат самостоятелна култура. Старобългарският писател се спира обстойно на „триезичното учение” и доказва неговата несъстоятелност. Той обосновава умело нуждата от създаването на славянска азбука поради непълнотата на гръцката азбука, която не могла да предаде всички звукове на славянската реч. В заключение на своята творба Храбър отбелязва с гордост обстоятелството, че всички славяни знаят кой е съставил техните букви, докато за гръцката азбука почти никой не знае кой е бил нейният създател.

След събора от 893 г. и написването на съчинението на Черноризец Храбър възраженията на „триезичниците” срещу славянския език и славянската писменост изгубили вече всякаква почва. Славянският език се наложил и като богослужебен, и като държавен. На него се извършвала църковната литургия, на него били произнасяни проповеди и похвални слова, на него започнали да се съставят надписи и печати. Един от първите печати на славянски език е оловният печат с името на „монах Георги и синкел български” , който произхожда вероятно от края на IX или началото на X в. [18] Пак към това време трябва да отнесем известния надгробен надпис на „раба божия Ана” (може би дъщеря на княз Борис), намерен в Преслав, който има следното съдържание: „През месец октомври на 9 ден почина раба Божия Ана.” [19] Както се вижда, славянският език се наложил в самия дворец. Характерно е обаче, че успоредно със славянския текст надписът съдържа и паралелен гръцки текст със същото съдържание. Това свидетелствува че гръцкият език все още пазел известни позиции, което е било резултат на една дълголетна традиция. Тази традиция намира израз и в няколко достигнали до нас моливдовула от времето на цар Симеон (893—927) и цар Петър (927—969), които са на гръцки език. [20] Изобщо в царската канцелария гръцкият език се употребявал по-дълго време поради това, че България поддържала най-тесни връзки с Византийската империя. Употребяван е бил гръцки език при водене на преговори с цариградските управници при надписи за маркиране на държавните граници и пр. (напр. надписа от с. Наръш от 904 г.). Но това е било вече една сравнително ограничена сфера на приложение, която не засягала нито богослужебния живот, нито книжовната дейност, нито образователната система в страната, където господствувал вече изцяло славянският език.

Победата на славянския език след събора в Преслав през 893 г. създала постепенно убеждението, че и този език наред с други езици има старинен произход и началото му трябва да се търси още в древни библейски времена. Едно интересно отражение на схваща-


17. Най-пълно изследване върху този старобългарски писател е монографията на К. Куев, Черноризец Храбър, София, 1967, с. 1—450. В тази книга са публикувани и 73 преписа от творбата на Храбър, което свидетелствува за нейната голяма популярност.

19. Срв. Т. Тошев, Нов старобългарски писмен паметник от Преслав, ИАИ, XXIX, 1966, с. 61 сл. (текстът на с. 64). Гледището, че споменатата в него Ана е дъщеря на княз Борис, се поддържа и от В. Гюзелев, Коя е Ана в новооткрития преславски надпис, Ист. пр., XIII, 1967, кн. 6, с. 83. Засега надписът на „Ана” е вторият открит в Преслав двуезичен надпис. Първият е един българо-гръцки керамичен фрагмент, намерен в Кръглата църква (срв. К. Миятев, Кръглата църква в Преслав, София, 1932, с. 169 — обр. 273, 274. Срв. И. Гошев, Българо-гръцки литургичен фрагмент от стария Преслав, ГНМ, V, София, 1926—1931, с. 233—259.

20. Срв. Т. Герасимов, Три старобългарски моливдовула, ИБАИ, VIII, 1935, с. 350—356; същият, Оловни печати на българските царе Симеон и Петър, ИБАИ, XII, св. 2, с. 354—364; същият, Новооткрит оловен печат на цар Симеон, ИАИ, XXIII, 1960, с. 67—70. Печати с гръцки език са се употребявали понякога и във висшия църковен клир. Намерен е един моливдовул с името на Леонтий, който е бил глава на българската църква вероятно по време на цар Симеон. Срв. К. Миятев, Новооткрит оловен печат на български архиепископ, ИБАИ, V, 1928/29, с. 250 сл. Паралелно с гръцки език обаче в царската канцелария от времето на Симеон и Петър ще да се е употребявал и славянски. Това личи от един намерен бронзов печат на славянски с името Петър, означен с титлата „.” (Cpв. Н. Мушмов, Новооткрити средновековни печати от България, ИАБИ, V, 1928/29, с. 230 сл).

нето за „старинността” на славянския език и за неговия „божествен произход” намираме в един от най-старите паметници за руската история, т. нар. „Повесть временных лет”, съставена през XII в. [21] В увода на този летопис, когато се говори за появата на различни народи на брой 72, възникнали още в древни библейски времена, се споменава, че от тях водел своя произход и славянският: „От сих же 70 и 2 языку бысть языкъ словѣнскъ”. В случая думата „език” означава и „език” и „народ”. Тази бележка на руския летописец свидетелствува за нарасналото самочувствие на славянските народи, които са си били вече създали литература на своя език и се стремели да подчертаят, че имат древен произход още от ранната библейска епоха. Очевидно това схващане било породено в резултат на отхвърлянето на „триезичната догма” и издигането на славянския език до положението на език равноправен на „свещените езици”, за което първа и главна заслуга са имали Кирил и Методий, а впоследствие и Черноризец Храбър.

Пълната победа на славянския език в България в края на IX и началото на X в. означавала не само постепенно и окончателно отстраняване на гръцкия език като богослужебен, държавен и книжовен, но и окончателно отмиране на прабългарския език. Както вече видяхме, прабългарският език е бил език на едно претопяващо се малцинство и още през първата половина на IX в. той се е говорел само в един ограничен кръг. Сега, след покръстването на славянобългарската държава и въвеждането на славянската писменост, той загубил напълно своите позиции. В създадените след 893 г. училища прабългарски изобщо не се изучавал, а всички деца учели славянски. В църквите се четели молитви и проповеди не на прабългарски, а на славянски. Разпространявали се навсякъде книги със славянска азбука и на славянски език. Така по силата на едно естествено развитие на нещата славянският език се наложил в цялата страна и сред цялото население, като се започне от малките „азбукарчета” и се стигне до духовниците, учителите и писателите — т. е. до най-образованите слоеве, до младата интелигенция, възникнала у нас след покръстването. А прабългарският език останал без приложение в богослужението, в духовния и културен живот и в книжнината, загубил всякаква почва и постепенно изчезнал напълно. На съществуващия в продължение на години билингвинизъм бил турен окончателен край.

Трябва да се отбележи, разбира се, че макар и да отмрял като говорим, прабългарският език оставил все пак известни следи от своето някогашно съществуване, някои от които са живи и до днес. Касае се главно за отделни думи, които влезли в лексикалния фонд на славянския език. Това са думи из различни области (титли и служби, означения за роднинство, предмети из ежедневния бит, понятия из религиозния живот, части от тялото, видове облекло и пр.), които проникнали и се утвърдили в създадения през IX—X в. славянски книжовен език или пък останали само в обикновения говор, без да получат достъп в литературата. Като сигурно прабългарски думи се считат: белег, белчуг, бисер, болярин, бъбрек, българин, кап, капище, кебе, кумир, пашаног, сан, самчи, сокай, тикра, тояга, хан, чипаг, шавар, шаран. Възможен прабългарски произход имат такива думи, като: делва, шиле, корем, тепе, чавка, белтък, шейна, сукман, пинкав, калина и др. Прабългарски по произход са вероятно и редица лични имена, разпространени и сега, като напр. Борис, Боян, Кузма, Чавдар, Курт и др. [22] Някои от посочените думи са общи за лексикалния фонд в цялата страна, а други се срещат само или предимно в Североизточна България, т. е. в този район където през VI—IX в. е живеело прабългарско население. Възможно е бъдещи проучвания да докажат наличието и на други думи от прабългарски произход в нашия език. Плодотворни и полезни в това отношение ще се окажат главно изследвания на диалектите в Североизточна България, а така също и изследвания на среднозвуча-

22. Литературата по въпроса за прабългарските заемки в славянския език е доста обширна. Срв. Ст. Младенов, Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи в новобългарската реч, ГСУ, ИФФ, XVII, 1920/21, с. 201—287; Г. Фехер, Езикът на прабългарите, Училищен преглед, XXXVIII, 1929, кн. 9, с. 1256 сл.; О. Pritzak, Die sogennante bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Ural-Altaische Jahrbücher 13, XXVI, 1—2, c. 61—74; 3—4, c. 184—235, Wiesbaden, 1954; J. Benzing, Das Hunnische, Donaubulgarische und Wolgabulgarische, Philologiae turcicae Fundamenta, Wiesbaden, 1959; И. Дуриданов, Стари тюркски заемки в български език (Изследвания в чест на Марин Дринов, София, 1960, с. 429—445); Р. Стойков, За произхода на името „българин”, в. „Отеч. фронт”, бр. 6064 от 2. II. 1964; И. Гълъбов, За произхода на група названия от българската народна етимология (ИЕИМ, VI, 1963, с. 301—310); В. Г. Егоров, Современный чувашский литературный язык, I, Чебоксары, 1959; M. Moskov, Una parola italiana di origine protobulgara, Aevum, XI—II, 1968. Обобщаваща статия във връзка с проучвания до 1965 г. от Е. Боев, За предтурското тюркско влияние в българския език — още няколко прабългарски думи. Сп. „Български език”, XVI, 1965, кн. 1, с. 3—17. Авторът се спира по-специално на собствени имена от прабългарски произход. Между тези имена бихме могли да поставим по мое мнение и името Кардам (Καρδαμᾶς), което се среща в паметници от XIV—XV в. и е било разпространено сред населението в Южна Македония (в областта на Солун и в Халкидическия полуостров). Срв. И. Дуйчев, Най-ранни връзки между първобългари и славяни, ИАИ, XIX, 1955 (= Сборник Кацаров, II), с. 332; същият. Славянски местни и лични имена във византийските описни книги, ИИБЕ, VIII, 1962, с. 208. Името Καρδαμᾶς има очевидна връзка с името на прабългарския хан Кардам (Κάρδαμος) и би могло да се счита като наследство, оставено от прабългарите на Кубер. С това се обяснява и неговото разпространение в посочения южен край на македонските земи, където някога се е била заселила Куберовата дружина.

щи думи в днешния български и в съвременния чувашки език. [23] Поради това, че в продължение на дълги години прабългарите са играели важна роля в гражданското и военното управление на държавата, запазили са се по-трайно в нашата държавно-административна терминология отделни названия на длъжности и титли с прабългарски езиков произход и характер. Такова е напр. названието „ичиргу боила” (висша военна и административна длъжност), което се употребява в България и през X в., но вече в една славянизирана форма „чъргубиля”. „Чъргубил” е бил, както се знае, боляринът Мостич, споменат в един надгробен паметник с кирилски надпис, открит в Преслав. [24] Запазило се е прабългарското название „кавхан”, което се е давало на един от най-висшите сановници в държавата, близък сътрудник на самия владетел. [25] Кавхан е бил напр. велможата Дометиан, за когото споменава византийският историк Скилица-Кедрин във връзка със събитията в България през 1015 г., непосредствено преди падането ѝ под византийска власт. [26]

Освен в лексикалния фонд на славянския език прабългарският език оказал известно влияние и в областта на морфологията. Предполага се, че от прабългарски произход е наставката чии, която се употребява за означаване на деятелни имена и която се среща в редица произведения на нашата стара славянска книжнина от Преславската школа. С тази наставка са образувани напр. думите „шаръчии” (художник) и „самъчии” (управител). [27] Изказано е предположение за възможно влияние на прабългарския език и в синтактично отношение. Става дума за т.нар. „преизказни глаголни форми”, които се употребяват, когато говорещият не е бил свидетел на събитието, за което разказва. [28] По тези въпроси трябва да се правят още изследвания. Главната трудност се свежда в това да се установи дали възможните тюркски влияния върху днешния български език имат прабългарски произход, или пък са от по-късно време и се дължат на влиянието на други тюркоезични народи (кумани, печенеги, османски турци). В такъв случай това са влияния не на прабългарския субстрат, а на един по-късен тюркски адстрат.

Независимо от обстоятелството, че прабългарският език е оказал известно влияние върху славянския в лексикално, морфологично, а може би и синтактично отношение, неговата роля не бива да се преувеличава. В края на краищата и този език, подобно на тракийския, е изчезнал напълно, за да отстъпи пред славянския, който се е наложил в цялата страна като език и говорим, и богослужебен, и литературен. Това е бил крайният резултат от делото на Кирил и Методий и от въвеждането на славянската азбука и писменост в България.
PMEmail PosterWWW
Top
Bratilov
Дата Май 12 2010, 07:16
Цитата


Ветеран форуму з Болгарії
***

Группа: Пользователи
Сообщений: 193
Из: Пловдив
Пользователь №: 7
Регистрация: 20-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 14



http://kroraina.com/knigi/hg/index.html
Българската народност през XV век
Демографско и етнографско изследване
Хр. Гандев (Наука и Изкуство, II изд., София, 1989)
Интересное и очень критикуванно сочинение)))

Здесь резюме по русский.

Цель данной работы — раскрыть положение болгарской народности в XV веке с точки зрения демографии и этнографии. Это делается на материале ленных реестров османской администрации, а также на основании налоговых реестров болгарских земель, составляемых в различные десятилетия XV века. Автором учтены все опубликованные и ставшие достоянием науки тексты.

Главные турецкие архивные фонды в этой области расцениваются турецкими архивистами и историками как свидетельство чрезвычайной государственной и административной зрелости османского феодализма, которому удалось организовать покоренные народы Балканского полуострова в единою большую империю ранее неизвестным способом. Действительно, указанные документы являются весьма ценным источником знаний о той эпохе и потому они публикуются как в Турции, так и в Болгарин, Югославии и Греции. Это обстоятельство, однако, не является доказательством справедливости бытующего в науке предубеждения относительно уникальности указанной выше реестровой системы относительно того, что ее авторами являются якобы представители турецкой администрации. Подобное можно утверждать лишь в том случае, если игнорировать существование византийской системы ленных и налоговых реестров, данные относительно которой содержатся в сотнях документов XI — XV веков. Последнаяя достаточно широко использовалась во всех балканских странах. Таким образом, она не могла быть новостью для населения балканских стран, которое было знакомо с ней на протяжении веков. Именно это обстоятельство придает цифровым данным, содержащимся в ленных реестрах, большую документальную достоверность. К тому же, в начале турецкие ленные реестры составлялись на основании предыдущего болгарского феодально-административного деления, отличавшегося исключительной неравномерностью и весьма сложной, зачастую запутанной конфигурацией границ. Османские финансовые чиновники и не смогли бы составить собственные реестры, не пользуясь уже существовавшей византийской и болгарской документации. Османские реестры являются продолжением уже существующей традиционной системы государственного учета податного населения и хозяйств.

В первой части рассматривается отражение османского завоевания и колонизации болгарских земель турецким и турцифицированным населением на дальнейшее развитие и историческую судьбу болгарского народа.

Основным источником являются документы, относящиеся к системе поселений и заселенности страны в XV веке. Подобного рода объемлющий анализ с применением метода непосредственного органического исследования процесса на фоне компактного демографического состояния территории имеет место впервые. Таким образом раскрывается характеристика отдельных географических районов.

Читатель не должен забывать, что речь идет обо всем XV веке, поскольку завоевание страны и ее заселение турками является не однократным актом длительностью в пять-десять лет, а чрезвычайно долгим процессом, начавшимся в 50-ые годы XIV века и тянувшимся до 80-ых годов XV века.

На протяжении этого периода опустело 1304 сел, что означает 280 360 человек или же 56 072 семьи из пяти членов из расчета 43 (±3) дворов в селе. Часть этих людей погибла, часть — угнана в плен и рабство за пределы страны, часть воеводы Валахии и Молдавии переселили за Дунай.

Такова и судьба жителей городов во всех краях страны. После уничтожения Болгарского государства города продолжали оказывать сопротивление завоевателям своими местными силами. Известны случаи весьма продолжительного и упорного сопротивления. Некототые города и небольшие крепости принимали участие в местных восстаниях или же переходили на сторону воюющих с османскими завоевателями армий крестоносцев, организованных государствами Западной и Средней Европы; этим армиях помогали владетели Валахии. Но попытки городов избежать завоевания ухудшает их положение вплоть до полной катастрофы. Большую часть городов османцы захватили штурмом, а другие сдавались в последний момент, распростившись с надеждой на спасение: Но и в том и в другом случае конец был один: завоеватели разрушали крепостные стены, а также все общественные здания. Убивали не только всех защитников крепости, но отчасти и лиц мужского пола, способных держать оружие, чтобы сломить дух сопротивления населения. Уцелевшие горожане подвергались ограблению, а затем всех поголовно уводили в плен и рабство за пределы страны. Во многих случаях жилые городские кварталы разрушались или же предавались огню. Все это было продиктовано целым рядом соображений военного и политического характера. Одним из главных было намерение полностью лишить покоренную народность экономической мощи, политического опыта и общественного веса авторитета горожан, с тем чтобы превратить всех остальных болгар в безропотную и беззащитную массу.

Вот почему в специальном разделе рассматривается вопрос об уничтожении коренного городского населения в крупных и многих небольших городов. Этот факт очень важен с историко-демографической точки зрения. Он предопределяет дальнейшую судьбу болгарской народности. Необходимо постоянно иметь с виду, что городское население, о котором идет речь в реестрах XV века, является уже вторичным, новым, почти полностью это выходцы из сел, добровольно или по принуждению турецкой администрации переселившиеся в город; во всяком случае, численность его гораздо меньше первоначальной. И это свидетельствует о подлинной силе демографической катастрофы, постигшей города в экономическом, административном и культурном отношении. Сии уже не играют роли старых городов. В качестве примера можно указать на Силистру, Шумен, Тырново, Видин, Стара-Загору, Пловдив, Софию, Кюстендил, Скопле, Охрид и др.

Османское государство не создавало новых городов потому, что на завоеванных землях оно застало столь широко развитую систему городов, что даже ее не смогло использовать полностью. Поэтому вплоть до конца XV века некоторые города все еще представляют собой безлюдные развалины, другие превратились в деревни, третьи вообще были снесены с лица земли и не фигурировали на картах.

Многие поселения городского типа и в первую очередь крупные города османская власть быстро заселяла своими колонистами, в результате чего поселения приобретали турецкий демографический и архитектурный облик. Таким образом, существовавшая до завоевания система болгарских городов была разрушена, а ее экономический и общественный потенциал сведен почти к нулю. Общее количество пропавшего сельского и городского населения достигает 360 000 человек или же 68 000 семей из расчета пять человек в семье. (Без учета греческого населения страны.) Чем было продиктовано все это? Людские и материальные ресурсы османских завоевателей были недостаточны для того, чтобы одновременно и быстро сломить сопротивление балканских восударств и народов; этому мешали европейские антитурецкие армии крестоносцев, которые не раз наносили туркам поражения; мешали также внутренняя османская династическая борьба и взаимоистребляющне войны; мешали катастрофические неуспехи турков в борьбе против более могучих нашественников в Малой Азии. Существовали периоды, когда пребывание турок в Европе становилось весьма проблематическим. Естественно, что это создавало у завоевателей стремление к обеспечению тылов в Малой Азии и замедлению темпов кампании на Балканах. Вот почему завоевание Балканов происходило поэтапно, через длительные интервалы времени при наличии благоприятных политических условий.

Каждый успешный поход приносил завоевателям богатства разоренных городов и сел. Десятки тысяч людей попадали в плен. Их использовали в разных целях. Большую часть продавали в рабство на рынках Малой Азии. Таким образом, пленные также становились денежным богатством, столь нужным султанам, их полководцам и офицерам. Другие партии пленных использовались как рабочая сила в феодальных владениях Малой Азии или же в некоторых городах, в тылу армии и флота в качестве ремесленников. Обычным явлением было использование пленных в качестве личной прислуги офицеров. По своему гражданскому статуту все пленные считались рабами; их обязывали принять мусульманскую религию, быт их турцифицировался. В случае хорошей службы рабов освобождали, чтобы пополнить ими ряды турецкой народности. Так масса османских турок возрастала в количественном отношении.

Так набирались денежные средства, рабочая рука — ремесленники и неквалифицированные рабочие — для подготовки очередного военного похода. Потому султаны и их полководцы считали необходимым захватывать в плен большие массы крестьян и горожан.

Эти действия преследовали и иную, не менее важную, цель. По истечении 40-ых годов XV века стало ясно, что османское государство окончательно установится на болгарских землях, которые являлись естественным и необходимым хинтерландом Константинополя, обреченного уже как столица Византии, которому предстояло стать столицей султана. Но прочно укрепиться на болгарских землях османская власть не смогла бы, не приняв специальных мер. Во-первых, было необходимо уменьшить этническую массу болгар и таким образом раскрыть для турок возможности колонизации. Турецкие колонии должны были располагаться непрерывной цепью или же компактными гнездами среди болгарского населения. Турецкая власть должна была находить опору в своих колонистах, занявших стратегические позиции не только в селах, но и в городах. Так была колонизирована восточная часть болгарских земель, Эгейская Фракия и часть македонской области. На этом колонизационные возможности османцев были исчерпаны. Количество вновь поселившихся здесь турок было невелико, они не могли компенсировать потерь среди болгарского населения. Поэтому непрерывно и повсеместно власти заставляли християнское население принимать мусульманство в городах и селях. Эти меры имели особое значение для городов, где предстояло не только создать социальную опору властей, но и организовать ремесленное производство для удовлетворения потребностей городского хозяйства и расположившихся в районе города турецких землевладельцев. Насильственное принятие местным населением мусульманства является политическим принципом, освященным Кораном, где предусматривается священная война против христиан, обреченных на истребление в качестве неверных. Эта политика оказалась эффективной, поскольку христиане были лишены элементарнейших прав человека. Стремясь сохранить жизнь, имущество, семью, ремесло, они были вынуждены принимать мусульманство, что немедленно в корне изменяло их социальное положение. В середине XV века в македонской области может быть половина турецкого населения городов была христианского происхождения, в остальных районах учет возможен до 70-ых годов XV века: процент болгар, принявших мусульманство, исчисляется 20 — 30 %. Выбранный нами критерий действителен лишь для первого поколения принявших мусульманство лиц, т. е. для тех, кто был христианином и переменил вероисповедание. Следующие поколения — сыновья и внуки принявших мусульманство болгар, учету не поддаются.

* * *

Общие потеры, понесенные болгарской народностью, невозможно измерить абсолютными цифрами. Их нужно соотнести с общим количеством наличного населения (разумеется болгарского) к концу XV века. Главным документом, на основании которого мы ведем счет, являются ведомости османской государственной казны относительно налога на христиан (джизие) к 1490 году. Анализ этого документа позволяет назвать цифру 890 000 человек или […?] семей. Сопоставляя эти данные с определенными нами ранее потерями населения — 360 000 или 68000 семей, — мы видим, что к концу XV века народность потерпела демографическую катастрофу.

Это было подлинным биологическим коллапсом народности, давшим отражение на всестороннее ее развитие на протяжении всех последующих столетий. Был создан вакуум в отношении популяции и поселений, не исчезнувший ни в XVI, ни в XVII столетиях.

Нелзя определить численность болгарского населения в XIV и в XV веках, сложив цифры 890 000 и 360 000. Подобная операция не может иметь какой-либо статистической ценности, так как не известно, как распределялись потери среди населения в XIV, а затем и в XV веках. Кроме того, нам не вполне известен и абсолютный прирост населения на протяжении этих двух веков, исчисляемый из расчета на 1000 человек (в промилле). В с этого мы предпочитаем просто соотнести эти величины.

По-другому стоит вопрос о значении приведенных выше данных для развития народности. При всех прочих неизменных условиях османского владычества на болгарских землях, не будь потери в 360 000 человек и их естественного прироста на протяжении веков рабства, к середине XX века народность могла бы достичь около 13 000 000 человек.

* * *

Убыль болгарского народностного элемента на всей территории страны мы условно принимаем около 30 %. Результатом этих потерь является целый ряд внутренних миграционных процессов, начавшихся в конце XV века и продолжавшихся до освобождения страны от османского владычества. Основное направление миграций ведет к наиболее обезлюдевшим областям, вторично заселяемым в основном крестьянами, пришедшими из менее пострадавших районов страны. Так частично обновляется население Северо-западной Болгарии, и почти полностью Северо-восточная Болгария, Северная Фракия, Юго-восточная Фракия и Эгейская Фракия. Перемешались отдельные областные этнографические группы и были созданы новые условия народностной интеграции, при которой областные бытовые и культурные признаки сливались и объединялись. Почти без перемен осталась лишь крупная группа населения Средней Западной Болгарии и район, доходящий до нынешнего Благоевграда — Гоце Делчева. Эти районы были наиболее густо и компактно заселены и не были затронуты османской колонизацией сел. Потому этнографический и фольклорный облик этих областей был наиболее однородным, здесь больше всего сохранились традиции. В таким образом очерченном ареале сохраняется этнографическая среда в ее первоначальном виде примерно с XIV века. Наблюдаются и некоторые другие, более ограниченные по масштабу, миграционные движения. Вот два наиболее характерных. В период между концом XIV и началом XV века группа павликян покинула район Пловдива и переселилась в Северную Болгарию, где образовала целый ряд сел и поселений. В XVI веке значительное количество крестьян из Средней Западной Болгарии обосновалось на пустующих землях восточной части Северной Фракии.

* * *

Исчезновение значительной части исконных жителей сел, обрабатывающих землю, а, кроме того, исчезновение потомственных горожан с их торговыми капиталами, с их опытом в ремеслах, с их материально-производственной базой, их организационным опытом и связями тяжело сказались на экономическом состоянии страны. В экономическом отношении она деградировала, производство было свернуто. Производитель, не будучи уверен в сохранности своей жизни, не видел смысла в увеличении и расширении производства. Дороги и рынки были ненадежны. Остро ощущалась потребность в рабочих руках ремесленников. Отставание преодолевалось медленно и мучительно, уже начиная с XVI века, причем при помощи активного вмешательства внешних факторов, поскольку у турок не было ни наличия свободных торговых капиталов, ни людей, ни времени заниматься хозяйством. Они беспрерывно были заняты военными походами, поглощавшими накопленную государством феодальную ренту и значительные человеческие ресурсы. Вот почему османская феодальная власть передала дело восстановления и развития экономики в руки еврейских купцов, которые в последние годы XV река получили доступ в империю и стали селиться целыми группами почти во всех болгарских городах на правах привилегированных общин. Они располагали для коммерции капиталами, имели богатый опыт в деле организации, установления и поддерживания связи с производителями и организации караванов для вывоза сельско-хозяйственных продуктов на знакомые им европейские рынки. Часть еврейских поселенцев организовала новые ремесленные производства.

Аналогичную положительную роль в болгарской экономике играли с начала XVI века и купцы из Дубровника. Они создали широкую сеть своих колоний в городах, построили собственные склады и окружили себя сотнями постоянных агентов из числа болгар, перекупщиками товаров, производимых в селах. В целях осуществления подобной деятельности было необходимо, чтобы османские областные власти и чиновники поддерживали относительный порядок как необходимое условие торговли.Деятельность еврейских купцов и купцов из Дубровника явилась фактором поддержания порядка, который, со своей стороны, способствовал развитию инициативы сельских производителей и городских ремесленников.

Но для болгар благоприятные последствия подобного процесса экономического развития сводились к минимуму по той простой причине, что феодальная рента и собираемые государством налоги вывозились из страны для нужд империи, столь огромных и никогда не удовлетворяемых полностью. Таким образом получается постоянная утечка народного богатства, углубляется процесс непрерывного обеднения.

* * *

В конце XIV века болгарская народность уже представляет единое организованное целое, основывающееся на известных устоях. Одним из них являлась царская власть и бояре. Оставляя в стороне вопрос о том, имела ли их власть отрицательное воздействие вследствие своего классово-эксплуататорского характера, надо отметить, что она была началом связывающим. С исчезновением болгарских владетелей и феодалов объединяющее воздействие прекратилось. Распад общественных связей еще более углубился при отсутствии городского потомственного населения — купцов и ремесленников, — с которыми крестьяне поддерживали как деловые, так и личные общественные отношения. Да и сам город как таковой перестал быть притягательным центром для своего района в силу того обстоятельства, что он перестал играть роль связывающего звена болгарской народности. Господствующей народностью в городах стали турки. В таких городах крестьяне чувствовали себя чужими, угнетенными, они боялись их. Не надо забывать, что перемена коснулась не только крупных городов, но и мелких феадальных центров, на которых зиждилось административно-территориальное деление до прихода турок. В XV веке эти центры уже потеряли свое значение управляющего звена или же были разрушены. Так средневековый болгарский мир лишился объединяющих его общественных звеньев и распался, потеряв вместе с тем общественную ориентацию и чувство народностной целости, надеждности и достоинства.

Потерян был и второй оплот народностной общности болгар — церковь. На нее обрушилась катастрофа. В первую очередь на монастыри. Они были разграблены и разрушены, они опустели. Почти невозможно указать на неопустошенный монастырь в конце XV века. Это относится как к таким монастырям, как Рильский и Бачковский, так и к самым маленьким монастырям в горах. Особенно это касается земель в Восточной и Средней Болгарии. А монастырь играл важную роль в духовной жизни человека Средневековья.

Разрушена была и система городских церквей, павших жертвой сознательной антихристиянской политики турок. Исчезли и никогда больше не были восстановлены почти все средневековые церкви в городах. Церковные службы можно было отправлять в частных домах, чаще всего в доме самого священника, который наряду с этим занимался каким-либо ремеслом. Подобное физическое, политическое и моральное разрушение института церкви было преодолено лишь частично, и медленно, начиная с XVI века по инициативе народных масс. Им до известной степени удалось поставить на ноги этот культурный институт на свои личные средства, своим личным трудом, своими усилиями.

Обобщив все указанные последствия османского завоевания, мы получаем сложную и многозначную картину деформационных процессов, воздействующих на болгарскую народность. Короче говоря, османское завоевание и последующая за ним колонизация нанесли болгарской народности жестокой удар, который навсегда оторвал от нее живую плоть и живой дух. Ей предстояло на протяжении последующих веков превозмочь силу удара, которым она была отброшена назад в прошлое и заново создать себя как самостоятельное общество (в рамках османского феодального государства).

Формирование турецкой народности происходит в XIV — XV веках. Это сложный процесс насильственного или же добровольного приобщения к мусульманской религии целого ряда народностных и племенных групп в Малой Азии и внедрения мусульманского быта. Крупнейшей из этих групп была группа византизированного христианского населения в Передней Средней Азии. Перселившиеся же на болгарские земли османо-турецкие этнические группы и родственные им тюркские племена, известные под общим условным названием юруков, испытывают вторичное этническое влияние среды, в которой они живут. Обращение в мусульманство значительных групп болгар, албанцев, греков и сербов несколько изменило лицо местных турок. Они совершенно очевидно приобретают этнические черты, в их материальном быте (земледелие, скотоводство, домашний уклад), как и в обычаях и некоторых элементах народного искусства появляются новые черты. Османо-турки, обитающие на соответствующих болгарских землях, сближаются с болгарским населением или же с греками или албанцами. Это существенно отличает здешних турок от их малоазийских соотечественников.

Ныне, когда пять веков делят нас от демографических и этнических изменений, произошедших в XIV и XV веках, мы можем рассуждать о них хотя и с горечью, но все же с точки зрения беспристрастной и научной. Но для болгар того времени это была подлинная трагедия, участникам которой пришлось переживать ее целый век. Эта трагедия привела к общественной и моральной травме народностного сознания.

Каждое десятилетие болгарское население все больше убывало, пока наконец в итоге не оказалось, что 680 000 человек уведены из домов, увезны в плен и рабство, были заставлены принять мусульманскую религию, их продавали на рынках как рабочий скот. Навсегда расставались муж и жена, родители и дети, братья и сестры. Подобная опасность десятилетиями висела над остальным населением.

Перенесенное социальное и моральное потрясение художественное воображение народа положило в основу фольклора XV века, в котором нашли отражение все аспекты народного бедствия. Этот фольклор отличается неприкрытым социльно-историческим содержанием и ясной политической тенденцией. Устная песенная традиция может рассматриваться в двух тематических аспектах. Первый условно можно назвать «Крали Марко (или какой-либо иной герой) освобождает невольников»; второй охватывает песни бытового содержания, где описываются все возможные трагические ситуации в личной судьбе родителей или детей, в семье. На протяжении веков эти песни получили чрезвычайно широкое распространение в многочисленных вариантах, которые дошли и до наших дней. Подобное явление не имеет аналога в фольклоре останальных славян. Содержание песен раскрывает и особую социально-психологическую черту душевного склада болгарского народа: налицо горькое знание о постоянном присутствии зла и необходимости ежедневной нейтрализации этого зла. В мироощущении болгарина формируется трагическая черта, связанная с необходимостью самосохранения и замкнутостью. Высшее свое выражение она находит в вооруженном выступлении против поработителя, становясь как бы рефлексом.

* * *

Во второй части рассматривается судьба уцелевшей части болгарской народности, вынесшей на своих плечах процесс исторического развития.

Документальные материалы, которыми мы располагаем, дают возможность выяснить несколько вопросов различного характера.

Первый — структура крестьянской семьи как социальной и экономической единицы в условиях только что переставшего существовать болгарского государства и в условиях османского феодального порядка. В абсолютно всех турецких ленных реестрах как о нормальной семейной единице идет речь о небольшой семье — муж, жена, дети — от одного до трех. Очень редко упоминается наличие старых родителей. Отсутствуют какие-либо данные о существовании так называемой «большой семьи» — задруги, рода. Еще более существенным является обстоятельство, что подобная структура семьи не была вызвана какими-либо переменами, наступившими с приходом турецкой власти, она существовала уже с XIII века, как это видно из более древних византийских ленных реестров. Анализ этих реестров показывает, что статистически средняя численность семьи — пять человек, т. е. столько, сколько указывается и в турецких ленных реестрах XV и последующих веков. Все исследователи-османисты принимают эту численность семьи. Она соотносится и с реальной численностью болгарского населения конца XVIII века. Эта норма также связана с величиной крестьянского надела и с крайне низкой степенью естественного воспроизводства населения в результате чрезвычайно высокой смертности среди детей и взрослых в средние века. Так что сложные семейные формы с большим количеством членов семьи для Болгарии являются гораздо более поздней формой, появление которой связано с экономическими факторами на базе отмены спахийской ленной системы и стремления крестьян освоить большие площади свободной земли. Надо добавить, что и в XIX веке сложные семейные формы являлись не правилом, а локальным явлением, характерным для некоторых районов, для отдельных сел или даже для отдельных групп семей в селах.

Из подробных сельских ленных реестров, где указывались имена глав семей, видно, что в средневековой деревне под турецкой властью нет определенных лиц или институтов, которые бы занимались общественными делами. Быть может, в XVI веке подобные сельские органы оформились с некоторых местах, в особеннности в областях, не затронутых османской колонизацией, там, где не было возможности содержать в качестве представителя власти служебное лицо из турок. В интересующий нас период можно отменить лишь тот факт, что более зажиточных крестьян вписывали в начале реестра. Среди них часто встречаются сельские священники, что не всегда специально оговаривается.

Что касается материальной культуры деревни, особенно существенна градация производства зерновых культур: на первом месте стоят разные сорта пшеницы, за ними идут ячмень и овес, на четвертом месте — рожь и лишь на пятом месте упоминается просо. Это показывает, что эта столь широко распространенная среди славянских народов культура отступила на задний план. В некоторых районах и областях о ней даже не упоминается.

Соответственно была развита широкая система мельниц во всех селах и городах. Наблюдается масса разрушенных или заброшенных мельниц в наиболее опустошенных районах страны, где крестьяне, по-видимому, стали использовать ручные жернова.

Из огородных культур населению не был известен лишь горох, или же по крайней мере о нем нет упоминания в реестрах. Земледельцы южных районов страны давно производили рис, хлопок, анис, маслины; разводили шелковичных червей. Культура винограда была широко распространена во всех тех районах страны, которые и поныне известны как винодельческие, хотя под виноград отводились небольшие площади.

Данные о животноводстге весьма невелики. Создается впечатление, что эта отрасль была полностью уничтожена и только начинала возрождаться.

* * *

Славяно-болгарская традиция личных имен может послужить для культурно-исторических и социологических констатации и интерпретаций, которые иначе были нам недоступны из-за отсутствия иных источников по интересующим нас вопросам. Поскольку антропонимический материал в массовом статистическом масштабе как средство познания используется в етнографической науке впервые нами, интерес может представлять методическая постановка исследования. Новая методика относится к статистическим основам антропонимической характеристики населения в сочетании с историко-этнографической оценкой.

На передний план выводятся господствующие и наиболее выпуклые элементы некоторых сторон быта и культуры. Определяется народностная антропонимическая структура XV века. Структура — это неосознанные и незримые правила, относящиеся ко всей стране, на основе каторых повсюду преимущественно используются одни и те же имена в одной и той же форме. В данном случае антропонимическая структура возглавляется пятью именными основами: Рад-, Драг-, Стан-, Добр- и Брат- с их двумястами вариантами. Видно, что значительная часть населения придерживается консервативной родовопередаваемой традиции интенсивного использования именно этих именных основ. По существу это есть проявление народностного выбора. Те же именные основы и варианты имеют также и магическое значение как для личности, так и для общества: они указывают на добродетели; на бойцовские качества; они предохраняют от болезни и смерти.

В отдельных случаях имена и култь отдельных святых, которые также занимают большое место в именном репертуаре, могут послужить показателем специфических явлений народной культуры. Таков например культ святой Петки Тырновской (Прасковьи), который, по-видимому, полностью сместил народный культ Климента и Наума, Кирилла и Мефодия.

Книга завершается наблюдениями над проявлениями сознательного народностного отграничивания болгар от соседних и более удаленных народов (речь не идет о турках), с которыми он мирно сожительствовал или же с которыми знаком по отрывочным сведениям. Народностное сознание болгар ясно фиксируется на всей этнической территории; отграничивание от соседних народов ясно чувствуется.

В то же самое время в XV веке в административных документах и в практике полностью отсутствуют отграничивающие областные имена или же географические понятия как Македония, Мизия и Фракия. О Македонии не упоминается и в более ранние века Средневековья. Вместо этих понятий существует народная терминология для указания на области и более отдаленные районы, до большой степени использовавшаяся и в административных актах. Она почти одинакова для всех областей. Это слова «Загорие», «Запланнна», встречающиеся и в юго-западной части македонской области, и в Родопах, и во Фракии, и в Северо-западной Болгарии. Отход от официальной византийской географическо-исторической терминологии весьма показателен. Это обстоятельство указывает на единый народностный подход к областным обозначениям: он связывается с караванными путями, объединяющими отдельные части страны во внутреннюю систему.

PMEmail Poster
Top
Bratilov
Дата Май 12 2010, 07:24
Цитата


Ветеран форуму з Болгарії
***

Группа: Пользователи
Сообщений: 193
Из: Пловдив
Пользователь №: 7
Регистрация: 20-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 14



Конечно, состояние болгарская народность в 15 век можно вьиглядит, что не имеет отношение к етногенез. Но для меня етногенез является процес, а не однократное явление. И катастрофа в 15 век имеет очень болшое значение для нас, болгар.
PMEmail Poster
Top
киянин
Дата Май 12 2010, 11:16
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



Георги, я правильное понимаю эти слова: с 15 века произошли существенные изменения в болгарском этногенезе? Я всегда полагал, что конец V в.- I Xв. - основной период, во время которого сложился современный болгарский этнос, а позднейшие изменения носили эволюционный характер (например, в антропологии - процесс брахикефализации 16 в. и т.д.). Всегда считал, что турецкое завоевание незначительно повлияло на болгарский этногенез...
PMEmail PosterWWW
Top
Bratilov
Дата Май 12 2010, 11:27
Цитата


Ветеран форуму з Болгарії
***

Группа: Пользователи
Сообщений: 193
Из: Пловдив
Пользователь №: 7
Регистрация: 20-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 14



Конечно, етногенез закончил примерно к 10 века. Но миграции северние кочевников (узи, печенеги, кумани, татари) продолжали вплоть до 14 в.
А для 15 в. - поетому и книга Гандева развихрила такие страсти, когда вьишла (1972 или 73 г.). Его идея, что болгарская народность била на грани уничтожения в етом времени.
А мое мнение - 15 в. очень важний для етногенез - етот период можем назьивать горлошка в бутилке:) Обширние територии били обезлюдение, или остали без болгарское население. Сохранились люди в горские месть и преимущественно Западная Болгария - Шоплук (София) и Македония. В северозападная Болгария долгое время - до конца 18 века болгари представлялись только из капанцев. С конца 18 в. люди из восточной Балкан (Котел, Сливен) начали заново населят северозапдная територия, как и Добрудже. Такое положение и с Фракийская низина. Околности Пловдива долго время представляли болото - просто не били люди...
PMEmail Poster
Top
Bratilov
Дата Май 12 2010, 12:11
Цитата


Ветеран форуму з Болгарії
***

Группа: Пользователи
Сообщений: 193
Из: Пловдив
Пользователь №: 7
Регистрация: 20-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 14



A и я сказал - етногенез не однократний (конечно, есть начало - для болгари - ето 681 г. когда победили византийцев и сключили союз с славянами южно из Дуная), а процес - т.е. он продолжает и до сих порь. Как река - одинаковая, а вода различная:)))
PMEmail Poster
Top
киянин
Дата Сен 22 2011, 10:17
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



Bulgarians Are Purely Indo-European.

Novinite.com

A peculiar Slavic-Mediterranean gene admixture is in the core of the Bulgarian nation, a new Bulgarian-Italian genetic study has revealed.

Gene probes of 855 Bulgarians, including individuals from the country's Islam population, have been gathered and compared with other European nations, Professor Draga Toncheva from the Sofia-based Medical University has explained in an interview for the Bulgarian National Radio.

The results have failed to show any Turkic connection in the Bulgarians nation's genesis, contrary to popular beliefs.

Croatians, Poles, Ukrainians and other Slavic nations are closest to Bulgarians
, according to the study. However, Bulgarians are a peculiar type of Slavs, since they also have Mediterranean genes, head of the Bulgarian Academy of Sciences' Microbiology Institute Angel Galabov has pointed out.

The Bulgarians' "peculiarity" has probably been the result of their contacts with ancient Thracians, scientists reckon.

The place of origin of the Ancient Bulgarians is most likely Eastern Iran, a group of anthropologists and scientists claimed in 2010 after an exploratory trip to the Persian lands.

Long-established theories about the making up of the Bulgarian ethnicity state that the Bulgarian nation was formed through the mixing of the Bulgarians with the local population made up of Slavs and some Thracians. Before 1989 the Bulgarians were believed to have been a minor tribe of Turkic origin.
PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 7 2012, 10:49
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



Отдельные данные о славянах в Болгарской державе

16 июня 763 года Константин V вывел войско из Константинополя и расположился около крепости Анхиало. С моря его поддерживал византийский флот в составе 800 кораблей, перевозивших по 12 всадников каждый. Хан Телец собрал войско из протоболгар и привлек в качестве союзников 20 000 славян.

...


Цитата
В том же году отправил посланца Паган, господин Булгарии к василевсу, прося повидаться с ним. Получив ответ, он прибыл к нему с его боиладами. Когда василевс сел и Сабин воссел вместе с ним, он принял их и бранил их бесчинство и неприязнь к Сабину. И они по видимости заключили мир. Василевс же, тайно отправив посланцев в Булгарию, схватил архонта северов Славуна, сотворившего во Фракии много зла.


Сообщение это является одним из немногих сведений о положении славян в Болгарском ханстве VIII века. Из него видно, что северы сохраняли автономию и управлялись собственным славянским «архонтом». Паган никак не заступился за Славуну, продолжал сохранять мир и даже не возобновил охрану границ.

...

В 791 году хан Кардам предпринял наступление на завоеванные Византией области в Македонии по реке Струме. Болгария претендовала на Македонию с её славянским населением.

...

В 818 году славянские племена абодриты (восточная ветвь ободритов), браничевцы и тимочане, живущие по среднему течению Дуная, отделяются от Болгарской державы, собираясь найти поддержку в империи Франков. До 826 года Омуртаг безуспешно ведет переговоры с императором франков Людовиком I Благочестивым. После провала переговоров он совершает походы (в 827 и 829 годах) против славян среднего Подунавья. Одержав победу, он ставит своих доверенных лиц на место взбунтовавшихся славянских князей (в княжестве Савия (Паннонская Хорватия) князем был поставлен Ратимир) и основывает на болгаро-франкской границе пять civitates (вероятно, административно-военные области). Отношения между болгарами и франками были улажены после подписания мирного договора в 830 году.

...

В 837 году смоляне (славянское племя в Македонии) восстали против византийского верховенства, заключив союз с болгарским ханом Пресианом.

...

В 854 году Великоморавский князь Ростислав убедил Бориса помочь ему против Восточнофранкского королевства. В это время хорваты начинают войну против Болгарии. Оба народа до этого сосуществовали мирно, на основании этого предполагается, что хорватам заплатил Людовик, чтобы они напали на Болгарию и отвлекли внимание Бориса от его союза с Великой Моравией. В результате хан Борис был вынужден уступить. В результате военных действий в 855 году мир между болгарами и восточными франками был восстановлен, и Ростислав был вынужден бороться против Людовика в одиночку.

...

После смерти правителя Рашки Властимира в 860 году, государство было разделено между его сыновьями. Борис, желая воспользоваться смутой вторгся в Рашку, но был побежден ещё раз. Сербы захватили его сына Владимира Расате и двенадцать бояр, в итоге Борис был вынужден подписать мир.

В 867, воспользовавшись смутой в Византии, болгары захватывают город Охрид.

(IMG:http://s019.radikal.ru/i603/1205/0c/9a14b8a0697a.jpg)

В 933 году, после побега из болгарского плена сербского правителя Часлова Клонимировича, началось новое восстание, в результате которого Сербия обрела независимость
PMEmail PosterWWW
Top
киянин
Дата Май 7 2012, 10:52
Цитата


експерт Засновник форума
*****

Группа: Администраторы
Сообщений: 2377
Из: Київ
Пользователь №: 1
Регистрация: 12-Апреля 10
Статус: Offline

Репутация: 25



Формирование болгарской народности


Введение

Могучее государство, возникшее на Балканах и возглавляемое ханом Аспарухом, объединило древних болгар и потомков древних фракийцев, а также поселившихся здесь в VI – VII веках славянские племена так называемой болгарской группы. В нее входил ряд народов, населявших Мезию, Фракию, Македонию, частично земли современных Греции, Албании, Сербии, Румынии. Такая ассимиляция в формировании славянской народности не является чем-то странным. Например, сербская народность включила в свой состав представителей дославянского населения – балкан-иллирийцев.1

Небольшое количество источников и литературы на русском языке, с которой мы столкнулись, предполагает достаточную актуальность подробного изучения этой темы, хотя на болгарском языке (о чем свидетельствуют сноски в доступных нам работах) эта тема широко разрабатывается.

Д. Ангелов в работах «Проблемы предгосударственного периода на территории будущего Болгарского государства»2 и «Формирование болгарской народности. Ее развитие в эпоху средневековья (IX – XIV вв.)»3 детально разрабатывает проблему формирования болгарской народности, изучает процессы ассимиляции различных этнических компонентов, а также приводит лингвистические, нарративные, этнографические и археологические доказательства этому.

Изучая военно-политические союзы болгарских славян в VII в., П. Петров рассматривает также вопрос об их взаимодействии с тюрко-болгарами.4

Работы В. В. Седова «Славяне в древности»,5 «Славяне. Историко-археологическое исследование»,6 «Этногенез ранних славян»7 носят обобщающий характер, но в них рассматривается и вопрос о происхождении болгарской народности.

Однако все еще остается ряд спорных вопросов, например, о роли фракийского компонента в формировании болгарской народности. Кроме того, недостаточно внимания уделяется в исследованиях и такому важному фактору консолидации болгарской народности, как принятию христианства, в связи с чем в данной контрольной работе отдельная глава посвящена именно этому вопросу.

Цель данной работы – комплексное изучение факторов формирования болгарской народности.

Задачи следующие:

1) изучить роль тюркского, иранского (аланского), славянского и фракийского компонентов в формировании болгарской народности;

2) проследить процесс ассимиляции и консолидации указанных народов в VII – IX вв.

Хронологические рамки работы определяются начавшимся в VII в. объединение славян и протоболгар, которое закончилось формированием болгарской народности в IX в.

Структура работы состоит из введения, основной части, заключения, примечаний, списка источников и литературы. Основная часть состоит из четырех глав. Первая и вторая посвящены метисации и ассимиляции тюрков-болгар и славян (попытно анализируется вопрос о роли иранско-аланского компонента), третья глава рассматривает малоизученный вопрос о роли фракийского компонента в формировании болгарской народности. Четвертая глава посвящена изучению роли религиозного фактора в консолидации болгарской народности.

Глава 1. Тюркский компонент

Праболгары, протоболгары или тюрко-болгары — собирательное название, закрепившееся за тюркскими племенами Восточной Европы, выдвинувшимися на запад в составе гуннских полчищ на заре раннего средневековья и являвшихся этническими наследниками тюркоязычного ядра этого союза. Как пишут А. В. Шабашов А. В. и М. Н. Шабашова в статье «Этнонимия и антропонимия праболгар в связи с реконструкцией их ранней истории», будучи на протяжении столетий одной из доминирующих, в военном и политическом отношении, группировок в Восточной Европе, это этническое объединение сыграло колоссальную роль в исторических судьбах, этногенезе, культуре многих народов данного обширного региона.8

Несмотря на это, история и культура праболгар остаются малоизученными в науке, настолько, что до сих пор имеют место крайне противоречивые мнения даже относительно таких самых общих проблем, как их этнический облик. Сравнительно неплохая археологическая изученность праболгарских древностей также не решает проблему, поскольку археологические данные не могут быть интерпретированы без данных других видов источников.

Таким образом, важным подспорьем для интерпретации археологических и отрывочных нарративных источников могут стать данные ономастики, прежде всего, видимо, этнонимии и антропонимии праболгар, зафиксированные в различных исторических сочинениях, большей частью — византийского происхождения.9

В целом можно заключить, что со второй половины IV в. они локализуются в основном в Приазовье. В последних десятилетиях VI и в начале VII в. болгарские племена были подвластны Западнотюркскому каганату. Во время войн между конфедератами этого каганата Дулу и Нушиби, начавшихся в 30-х годах VII в., приазовские болгары сумели освободиться из-под власти тюркютов. Вождь племени гунногундур Кубрат начал энергично объединять разрозненные болгарские орды и создал военно-политическое объединение, известное у византийцев под названием "Великая Болгария". Кубрат установил тесные связи с Византийской империей.

После его смерти в середине VII в. объединение распалось, во главе отдельных частей его встали сыновья Кубрата. Воспользовавшись этим, на разрозненные орды болгар стали наступать хазары, создавшие свой довольно мощный Каганат, и, одержав победу, принудили восточноприазовскую орду болгар, возглавляемую Батбаяном, старшим сыном Кубрата, выплачивать им дань. Другая болгарская орда во главе с Котрагом под напором Хазарского каганата ушла на среднюю Волгу.

Дольше всех сопротивлялась хазарам болгарская орда Аспаруха. Не пожелав покориться, она в 70-х годах вынуждена была оставить степи Северного Приазовья и переселиться на запад. Хан Аспарух с ордой, как сообщает "Хроника" Феофана, "переправившись через Днепр и Днестр и достигнув Онгла, более северных по отношению к Дунаю рек, поселился между ним и ими". Исследователи обычно локализуют местность Онгл севернее Дуная, в низовьях Серета и Прута.

Вместе с тем, высказано предположение о том, что Онгл находился в современной Румынской Добрудже, в болотистых низовьях Дуная. Последнее мнение получило некоторую аргументацию в работах Р.Рашева и принято многими археологами. Эта местность с севера и юга защищена многокилометровыми валами (они сооружены в разное время, но могли быть использованы болгарской ордой Аспаруха), с востока ее ограничивало Черное море, с запада – Дунай с заболоченными пространствами.

Около Никулицел имеются остатки земляного укрепления, где могла быть расположена ставка хана. Древности болгар в Приазовье ранее середины VIII в. не обнаружены. Хозяйственно-культурный тип их был кочевническим. Постоянные становища болгарами еще не устраивались, поскольку они разводили скот (кони, овцы, козы), не требующий в зимнее время специальных помещений и заготовки кормов. Постоянные трассы кочевания для каждой из них не были строго регламентированы. Погребальная обрядность болгарских кочевников остается археологически неуловимой. Не выявляются их древности и в местности Онгл.10

Когда византийский император Константин IV узнал о том, что болгары разбили лагерь у Дуная в Онгле и разоряют окрестные земли, подвластные христианам, он двинул войска и флот к Дунаю. Болгары, как сообщают хронисты, предпочли обороняться и первоначально укрылись в укреплениях. Но византийцы из-за болотистой местности медлили с нападением на болгарский лагерь, болгары осмелели и нанесли крупный урон войскам Империи. Болгары Аспаруха, преследуя врага, двинулись на юг от Дуная, по-видимому, вдоль берега моря. Достигнув окрестностей Варны, они осели в этих землях, постепенно распространившись на широкой территории между поречьем Дуная и Балканскими горами. Необходимо отметить, что среди болгарских переселенцев были не только тюрки, но и ираноязычные аланы, по всей вероятности, в Приазовском регионе входившие в состав Великой Болгарии.
На ранней стадии древности этой этнической группировки не вычленяются, но позднее в культуре Северо-Западного Причерноморья проявляется некоторое воздействие аланского компонента. Иранским по происхождению является, по-видимому, имя первого хана дунайских болгар.

Глава 2. Ассимиляционное взаимодействие болгар

со славянским компонентом


Территория южнее нижнего Дуная к этому времени была довольно прочно освоена славянами. Они начали проникать на Балканы еще в конце V века. Во второй половине VI века их нашествия участились и они начали оседать на правом побережье Дуная. Вскоре после этого многочисленные славянские племена заселили территории фракийцев и начали их ассимилировать. У фракийцев вышел из употребления их родной язык, а также и латинский язык, которым они долгое время пользовались.

Славяне не принимали участия в военных действиях на стороне Византии, не помогали и болгарским ордам в сражениях против нее.

Славянское население Западного Причерноморья, очевидно, еще не создало военно-политического образования, которое могло бы выступить против войска Аспаруха как единая самостоятельная сила. Отдельные племенные формирования славян были неспособны противостоять военизированной болгарской орде.11 Подчинение славян Аспаруху обошлось, очевидно, без столкновений. Аспарух переселил славянское племя северов на юг, к приморскому проходу; они должны были препятствовать вторжениям византийцев.

Существовавшее до прихода болгар славянское объединение "Семь родов"12 Аспарух, став повелителем славян, расформировал, переселив часть населения на запад для защиты от Аварского каганата. Некоторые славянские формирования сами признали верховную власть Аспаруха. Протоболгары (этим термином в историко-археологической литературе называются болгары-тюрки для различения от болгар-славян) на первом этапе устроили свои станы в районе Плиски – Шумена.

Карты протоболгарских и славянских могильных памятников, составленные У. Фидлером, свидетельствуют, что славянское население было в значительной степени действительно переселено из Мисии и Малой Скифии к югу в порубежные земли с Византией и северо-западу к границам с Аварским каганатом. Лишь кое-где в землях, примыкающих к Дунаю, протоболгары сразу же расселились вперемежку со славянами.

Уже в 680 г. власть Аспаруха распространялась на обширные пространства Западного Причерноморья от Черного моря до долины р. Тимок, основным населения которого оставались славяне. В 680 – 681 гг. протоболгары совершили походы на земли Византийской империи к югу от Балкан. Это вынудило императора заключить мирный договор с Аспарухом с выплатой ему ежегодной дани. Время Аспаруха – начало государственного образования "Болгария".

Это было крепнущее военно-политическое объединение, высшая власть в котором принадлежала пришлому кочевому тюркоязычному племени, а подчиненное земледельческое население составляли славяне. В окраинных регионах последние сохранили свои подвластные хану этносоциальные организмы, именуемые Славиниями. Управлялись они князьями, которые также возглавляли подчиненные им отряды славянских ополченцев. Эти отряды участвовали в военных операциях хана, им была поручена охрана границы государства. На первых порах Болгария была обычным полукочевым государством.

Во главе его стоял связанный со своим родом и знатью хан, которому были подвластны как другие протоболгарские роды, так и все славянское население, в той или иной степени оформленное в Славинии. Это была своеобразная федерация, ядро которой составляли протоболгары, а периферию – зависимое славянское население, по численности заметно превосходившее болгар-тюрок. Государственным в формирующейся державе стал тюркский язык.
Около полутора столетий (примерно до 30-х годов IX в.) Болгарское государство сохраняло некоторые особенности, унаследованные от предшествующей эпохи родо-племенного строя. Институты власти протоболгар восходили к военно-политической системе кочевого скотоводческого народа. Вместе с тем, несомненен административный дуализм: Славинии выплачивали дань центральной власти и несли военную службу. Одним из первых мероприятий Аспаруха стало строительство ставки-резиденции. Она была основана на месте славянского селища Плиски и создавалась по кочевнической традиции. В плане столица государства имела форму двух концентрических трапеций. Общая площадь ее достигала 23 кв. км. Центральная часть отводилась ставке хана, а периферийная предназначалась для шатров сородичей и для стад скота. Окружал резиденцию глубокий и широкий ров, общая длина которого составляла около 21 км (западная и восточная стороны по 7 км, северная и южная – соответственно около 4 и 3 км).13

Почти в центре этого укрепленного лагеря была устроена крепость, опоясанная массивной каменной стеной. Длина ее по периметру составляла около 3 км. Крепость была сооружена из огромных известняковых блоков. Такая кладка применялась и при строительстве зданий внутри крепости. В некоторых постройках использована и кирпичная кладка. Были построены также баня, бассейны и цистерны для воды. Дворец хана и соседние административные здания ярко выделялись на фоне кочевнических юрт.

Каменные сооружения в Плиске безусловно были воздвигнуты не протоболгарами. Монументальная архитектура была чужда их быту. Строительство ханского дворца, бань, цистерн и бассейнов велось квалифицированными мастерами. Корни его идут в Византию. Строителями каменной крепости и дворцовых зданий, очевидно, были византийцы и, может быть, славяне. Следы пребывания здесь последних зафиксированы археологически.14

Кроме ханской ставки в окрестностях Плиски археологами исследовались еще два крупных селения протоболгар. Следы протоболгарских станов обнаружены и в других районах Малой Скифии. Жилищами протоболгар были юртообразные постройки. Одна из них исследована раскопками в Блашково в округе Варны. В плане она имела овально-подчетырехугольные очертания свыше 4 м в поперечнике с прирезкой для входа. Пол жилища был опущен в грунт на 30 см.

По периметру котлована прослежено свыше четырех десятков ямок от кольев, составлявших каркас юрты. В срединной части ее имелся ямный очаг. Подобные жилища-юрты овальной формы исследовались еще на двух раннеболгарских поселениях – около Кладенци в Толбухин-ском округе, в Стермен близ г. Бяла, Нова Черна в Силистренском округе. На 261 поселении у с. Река Девня найдена глиняная модель юртообразного жилища. Исторические источники свидетельствуют, что и внутри Болгарского государства, и за его пределами вплоть до начала IX в. в составе населения отчетливо различались два основных этноса. Они были разными и по хозяйственно-культурному типу, и по социально-общественной структуре. Их культурное различие отчетливо проявляется в погребальных памятниках. Могильные древности славян рассматриваемого периода эволюционировали из предшествующих.

По-прежнему широко был распространен обряд кремации умерших с последующим захоронением остатков трупосожжений в грунтовых могильниках. Встречаются в этих некрополях и трупоположения, но они немногочисленны. Среди трупосожжений есть безурновые и урновые, последние иногда имели покрытия. Эта деталь обрядности, по всей вероятности, была воспринята славянами Балканского полуострова от местного фракийско-романского населения. Основная масса захоронений лишена вещевых находок.
Между остатками трупосожжений встречаются кальцинированные кости животных. Как считают исследователи этих древностей, это - остатки жертвенного мяса, брошенного в погребальный костер. Одним из характернейших погребальных памятников протоболгар является могильник близ Нови Пазар, датируемый концом VIII и началом IX в. В нем открыты трупоположения, ориентированные Северо-северо-восток – Юго-юго-запад. В одной из могил рядом с мужчиной был погребен конь. Захоронения сопровождались обильным и разнообразным вещевым инвентарем.
Это костяные накладки лука, сабля и другие предметы, а также горшки с яйцевидным туловом и кувшины. Аналогичные могильники открыты и в других местах. О протоболгарской принадлежности их свидетельствуют ориентировка трупопо-ложений, наличие коня и вещевые материалы. К протоболгарам У. Фидлер относит и некоторые биритуальные могильники. Исследователь полагает, что захоронения по обряду ингумации в таких некрополях принадлежат преимущественно протоболгарам. Для этих могил типичны ниши.
Сверху над скелетными захоронениями обычно клались камни, что объясняется исследователями боязнью вампиризма умерших. Номадские элементы в трупо-положениях проступают весьма отчетливо. Антропологические изыскания подтверждают это: черепа из захоронений несут некоторые монголоидные особенности. Среди захоронений по обряду кремации биритуальных некрополей доминируют безурновые.

Остатки жертвенного мяса свойственны как для сожжений, так и для трупоположений, но в последних находки их (кости коня, коровы и овцы) обычны, а в трупосожжениях встречаются далеко не всегда. У.Фидлер считает, что захоронения по обряду кремации в таких могильниках могли принадлежать и протоболгарам, и славянам, но дифференцировать их не представляется возможным.
К смешанным в этническом отношении памятникам У.Фидлер причисляет также некрополь Истрия-Капул Винлор, в котором было раскопано 55 трупоположений (многие из них имели ниши) и 197 погребений по обряду кремации умерших. К подобным памятникам принадлежит и могильник в Султана и некоторые другие. Процесс сближения протоболгар и славян носил естественно-исторический характер.

В новых естественно-географических и культурно-исторических условиях, в которых оказались протоболгары в Западном Причерноморье, сохранение ими кочевого хозяйственного уклада оказалось бесперспективным. В этом регионе не было обширных степных пространств. Свободные перегоны скота были ограниченными, поскольку значительные площади удобных земель были освоены земледельческим населением. Проживая в тесном общении со славянами, протоболгары стали переходить к 262 оседлому образу жизни.

Проживание славянского населения и протоболгар на одних поселениях и использование одних могильников для захоронений умерших свидетельствуют не только о территориальном смешении, но и о начавшемся процессе метисации. Протоболгарский этнос перенимал у славян не только атрибуты земледельческого уклада, но и многие элементы быта и духовной жизни.

По сравнению со славянским населением численность протоболгар была незначительной, а по мере расширения Болгарского государства за счет присоединения новых славянских земель доля протоболгарского этноса постоянно уменьшалась. Его представители оказались рассеянными на широкой территории, и славянская среда все более и более активно поглощала отдельные группы протоболгар. Со временем погребений, которые можно более или менее уверенно связывать с болгарами-тюрками, становится все меньше и меньше.
Славянам-земледельцам при их численном преобладании не было нужно осваивать тюркский язык. Непосредственными их администраторами были старейшины, жупаны и князья из славянской среды. Во главе воинских формирований, состоявших из славян, стояли военачальники-славяне. Поэтому проникновение тюркского элемента в славянские диалекты было весьма незначительным.
Славянами был усвоен лишь минимум прото-болгарских слов, касающихся в основном титулатуры должностных лиц, некоторые воинские термины, наименования специфически протоболгарских бытовых вещей, слов, выражавших основы счета и понятия времени. На территории единого государственного образования в условиях совместного проживания славян и протоболгар и их тесного взаимодействия начиная с рубежа VIII и IX вв., а в основном в IX столетии формируется единая археологическая культура.

Ядром ее стали земли Западного Причерноморья между поречьем Дуная и Балканскими горами. Отсюда эта культура быстро распространилась и на левый берег нижнего Дуная, и севернее вплоть до Прутско-Днестровского междуречья. Расцвет ее падает на период с IX по начало XI в.

Элементы славянизации протоболгар выявляются уже в конце VIII в. Тюркские надписи этого времени при передаче антропонимов, топонимов и должностной номенклатуры, как показал В. Бешевлиев, обнаруживают славянское языковое влияние. В этих надписях первой четверти IX в. славянские подданные хана еще отличаются от болгар-тюрок. Но позднее термин болгары стал ассоциироваться со всем населением Болгарского государства. В отличие от предшествующего периода болгарский хан Крум (803 – 814 гг.) в изданных им законоположениях уже не делал никаких различий по этническому признаку. В составе администрации Болгарского государства уже присутствовали славяне, и роль их постепенно возрастала.

Так, при Круме послом Болгарии в Константинополе был славянин Драгомир, среди приближенных хана находились лица со славянскими именами. В середине IX в. существенные этнические различия среди основной массы населения Болгарского государства уже не усматриваются. Если прежде византийские авторы употребляли термин болгары в двух значениях (им обозначались и протоболгары, и население Болгарского государства), то с середины IX в. он стал однозначным (все население Болгарии без вычленения болгар-тюрок).15 С этого времени можно говорить о начальном этапе становления болгарской народности как одного из этноязыковых образований славянства. Славянский язык вскоре становится государственным языком Болгарии.

Вместе с тем, остается несомненным, что в среде складывающейся славянской народности некоторое время продолжали сохраняться небольшие островки тюркоязычных протоболгар.

Глава 3. Фракийский компонент

Вопрос о роли фракийского этнического компонента в этногенезе болгарского этноса остается не вполне ясным. Одни исследователи полагают, что фракийское население Балканского полуострова в те столетия, когда эти земли входили в состав Римской империи, было романизировано и не сохранилось к началу средневековья.

Однако топонимические материалы свидетельствуют все же о сохранении редкого фракийского населения, преимущественно в горных местностях Мисии, где они и контактировали со славянами. В этой связи высказывается предположение о том, что фракийцы в процессе славянского расселения были вытеснены с удобных земель. Следы воздействия фракийской культуры на славян выявляются не в археологических данных, а в материалах этнографии (в элементах праздничных обрядов, свадебных и похоронных ритуалах, религиозных представлениях, а также в деталях одежды и украшений) и некоторых фольклорных особенностях.

Это послужило основанием для утверждений о значительном участии местного фракийского населения в этногенезе болгарской народности. Согласно исследованиям болгарского лингвиста Б. Симеонова, в лексике болгарского языка имеется много слов, воспринятых от фракийского субстрата.

Исследователь полагает, что в римское время фракийское население Балканского полуострова не было окончательно романизировано. Здесь получила распространение не латинская речь, а сформировался фракийско-латинский язык; с этим-то населением и встретились славяне. Следовательно, таким образом, фракийский этнос, его язык и культура стали компонентами формирующейся болгарской народности.16

По-видимому, активное славяно-фракийское взаимодействие относится в основном к периоду первоначального освоения славянами балканских земель, который весьма слабо представлен археологическими материалами. Допустимо также предположение о контактах славян с остатками фракийцев в горных местностях, откуда смешанное славяно-фракийское население могло расселяться в равнинных землях по мере стабилизации жизни в Первом Болгарском государстве.

Глава 4. Роль религиозного фактора в консолидации болгарской народности

Мощным импульсом в становлении и укреплении болгарского этноса стало принятие христианства. Сохранение двух видов языческой религии – славянской и протоболгарской – препятствовало оформлению единства духовной жизни складывающейся болгарской народности.17 Для укрепления болгарской державы и формирования единой болгарской народности пришлось преодолевать этнические различия между группами, населяющими Болгарию – праболгарами, славянами, фракийцами и др. Кроме того, для приобщения государства к европейской христианской культуре было необходимо утвердить христианство официальной религией.

В 864 г. византийская армия вторглась в пределы Болгарии, и болгары во главе с ханом Борисом (852-889 гг.) под давлением Византии приняли христианство. Попытка протоболгарской знати помешать принятию новой религии была пресечена самым решительным образом. Христианство укрепило центральную власть Болгарского государства и сыграло заметную роль в завершении ассимиляционного процесса, то есть в слиянии протоболгар со славянами.

Болгарская держава превратилась в одну из крупных европейских монархий, и имеются все основания говорить о завершении к началу Х в. процесса становления болгарской народности, славянской по языку, своему облику и культуре. В правление Симеона (893 – 927 гг.) официальным для Болгарского государства становится славянский язык, все делопроизводство велось уже на славянском языке.18

В те же годы совершился переход к церковнослужению на славянском языке.

Столица государства была перенесена из Плиски, связанной с протоболгарскими традициями, в Преслав, который стараниями царя Симеона существенно перестраивается и преображается. Возводятся новые оборонительные стены, белокаменный государев дворец расширяется, за его пределами строятся многочисленные жилища, а в окрестных долинах и предгорьях – монастыри и усадьбы феодалов. IX столетие было периодом становления раннесредневековых болгарских городов как торгово-ремесленных центров.19

Заключение

Первый период формирования болгарской народности связан со взаимодействием и метисацией более значительного по численности славянского этноса с протоболгарами и какими-то остатками древнего местного населения (фракийцами).

Становление этой народности, прежде всего, было процессом этногенетическим. Протоболгары, многократно уступавшие по своей численности славянскому и автохтонному населению и вынужденные приспосабливаться к новому хозяйственно-культурному укладу жизни, оказались ассимилированными. Весь уклад жизни и быта протоболгар претерпевал коренные изменения и становился одинаковым со славянским. Создавалась новая этническая общность.
Термин «болгары» из узко племенного (то есть этнонима тюркского племени) в условиях территориального смешения славянского и протоболгарского этносов стал обозначать всех подданных Болгарского государства, а с формированием единой народности, славянской по своей основе и языку, превратился в самоназвание новой этнической общности.

Ареалом становления болгарской народности была в основном область взаимодействия славянского и протоболгарского этносов, которая соответствовала лишь территории Болгарского государства на первом этапе его истории. В дальнейшем государственные границы многократно изменялись, не оказывая существенного влияния на формирование и эволюцию болгарской народности.

Список источников и литературы

1. Ангелов Д. Проблемы предгосударственного периода на территории будущего Болгарского государства // Этносоциальная и политическая структура раннефеодальных славянских государств и народностей. М., 1987. С. 5 – 9.

2. Ангелов Д. Формирование болгарской народности. Ее развитие в эпоху средневековья (IX – XIV вв.). София, 1978.

3. История южных и западных славян. В 2-х томах. М., 1998.

4. Краткая история Болгарии с древнейших времен до наших дней. М., 1987.

5. О формирование этнического самосознания болгарской народности в V – Х вв. // Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху раннего средневековья. М., 1982. С. 49 – 82.

6. Петров П. Военно-политические союзы болгарских славян в VII в. // Этносоциальная и политическая структура раннефеодальных славянских государств и народностей. М., 1987. С. 44 – 49.

7. Седов В. В. Славяне в древности. М., 1994.

8. Седов В. В. Славяне. Историко-археологическое исследование. М., 2002.

9. Седов В. В. Этногенез ранних славян // Вестник Российской академии наук. Т. 73. №7 (2003). С. 594 – 605.

10. Шабашов А. В., Шабашова М. Н. Этнонимия и антропонимия праболгар в связи с реконструкцией их ранней истории // Сугдея, Сурож, Солдайя в истории и культуре Руси-Украины. Киев, 2002. С. 272 – 275.

Примечания

1 Седов В. В. Этногенез ранних славян // Вестник Российской академии наук. Т. 73. №7 (2003). С. 594 – 605.

2 Ангелов Д. Проблемы предгосударственного периода на территории будущего Болгарского государства // Этносоциальная и политическая структура раннефеодальных славянских государств и народностей. М., 1987. С. 5 – 9.

3 Ангелов Д. Формирование болгарской народности. Ее развитие в эпоху средневековья (IX – XIV вв.). София, 1978.

4 Петров П. Военно-политические союзы болгарских славян в VII в. // Этносоциальная и политическая структура раннефеодальных славянских государств и народностей. М., 1987. С. 44 – 49.

5 Седов В. В. Славяне в древности. М., 1994.

6 Седов В. В. Славяне. Историко-археологическое исследование. М., 2002.

7 Седов В. В. Этногенез ранних славян… С. 594 – 605.

8 Шабашов А. В., Шабашова М. Н. Этнонимия и антропонимия праболгар в связи с реконструкцией их ранней истории // Сугдея, Сурож, Солдайя в истории и культуре Руси-Украины. Киев, 2002. С. 272 – 275.

9 Там же.

10 Ангелов Д. Формирование… С. 49.

11 Петров П. Указ. соч. С. 44.

12 Там же.

13 Ангелов Д. Проблемы предгосударственного периода… С. 9.

14 Там же.

15 Там же.

16 Седов В. В. Указ. соч. С. 594 – 605.

17 О формирование этнического самосознания болгарской народности в V – Х вв. // Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху раннего средневековья. М., 1982. С. 49 – 82.

18 Краткая история Болгарии с древнейших времен до наших дней. М., 1987. С. 87.

19 Там же. С. 88.
PMEmail PosterWWW
Top
0 Пользователей читают эту тему (0 Гостей и 0 Скрытых Пользователей)
0 Пользователей:

Topic Options ОтветитьНовая темаСоздать опрос

 


Текстовая версия